Авторското кино и френската нова вълна

Какво е общото между Франсоа Трюфо, Жан-Луй Годар, Клод Шаброл, Луй Мал, Ален Рене, Ерик Ромер, Жак Ривет – всички са французи, всички са режисьори и всички работят активно по едно и също време – 50-те и 60-те години на ХХ век.

Може би с това бихме изчерпали приликите между тях, ако именно те не бяха основателите на едно ново движение в киното. Движение, което днес се отделя от мейнстрийма, едно движение с името Нова вълна. Или казано по друг начин тези режисьори дават началото на познатото ни днес авторско – независимо кино.

В интерес на истината тези творци никога не са се обединявали в движение, но те се водят от идеята да отхвърлят масовото. За тях традиционото е мудно, западнало и неоригинално. Кинодейците искат да снимат злободневни, социални проблеми. Използват екзистенциални теми като приемане на отделния човек, абсурдността на човешкото съществуване – всичко това изпълнено със сарказам и ирония. За тях творческият почерк е най-важен. Използват интересен монтаж в постпродукцията, която се повлиява от героя и от неговите нужди, като и същевременно не им пречи да нарушават устовените дотогава норми на монтиране – скок по оста, бърза смяна на гледни точки.

Но да оставим техниките на снимане на страна и да се насочим към режисьорите и техните филми. Франсоа Трюфо започва своята кариера (както и повечето режисьори от Нова вълна) като критик за списание Cachiers des cinéma (Кайе дьо синема), основано от небеизвестния Андре Базен. Именно в това списание Трюфо пише: „ Нашата Френска Нова вълна никога нямаше да започне своето съществуане, ако не беше Little fugitive на Морис Енгел, който ни показа начина, по който може да съществува независимото кино.”

Филмът, който се счита за пръв представител на авторското кино е „Хубавият Серж” на Клод Шаброл, а този, който довежда Nouvelle Vague (Нова вълна) до международна изветсност е „400 удара” на Трюфо.

„400 удара” е пълнометражният дебют на споменатия по-горе режисьор. Филмът получава награда в Кан за най-добра режисура през 1959 г. „400 удара” изобилства с духа на авторското усещане. Образът на главния герой – младежът Антоан Дуанел (Жан-Пиер Лео) е изграден на база на живота на самия Трюфо. Режисьорът вниква в детайлите без да се колебае.

В една от сцените виждаме люлки на увесилителен парк и Антоан, който се върти в различни посоки. Сякаш иска да се отдели от това общество, в което се намира. Камерата проследява Антоан във всяко едно негово действие. Тя е с него и когато той избягва от лагера за провинени, той бяга към нищото и камерата продължава да го следва, след което накрая дава огриженото му лице. Това, което може да опише „400 удара” са само три думи – реалистичен, чувствителен, биографичен.

Тя имаше пръстени на всеки един пръст. Тя пееше песен. Тя носеше каскет и обичаше двама мъже едновременно – единият французин, другият немец. Господин Жул (Оскар Вернер) и господин Жим (Анри Сере) отворят вратата на една нова модерност, една модерност, която Анри Пиер Роше пише в дневника си в началото на ХХ век. Всъщност, ако оставим господин Роше на страна, ще видим, че Жул и Жим отварят вратата на жената с каскета – на Катрин (Жана Моро), сияеща от елегантност и сила. Тя ще победи във всяко едно състезание, тя ще завърши трагично – всичко ще бъде просто един фарс.

Описаното по-горе е третият филм на Трюфо – „Жул и Жим” (1962 г.). Тук се усеща по-голямата зрялост на режисьора, без да се губи младата му и разкъсваща енергия. Тук присъстват типичните за Новата вълна – фартови движение, стоп кадри, всичко това в унисон с историята и нейните герои.  

Няма как да говорим за Nouvelle Vague и да не споменем Жан-Люк Годар и неговия „До последен дъх” (1960 г.). Едва ли режисьорът е вярвал, че първият му филм в крайна сметка ще окаже такова влияние на киното. „До последен дъх” ни запознава с дребния крадец на коли Мишел (Жан-Пол Белмондо), който по стечение на обстоятелствата става убиец. Неговата по-нататъшна съдба сякаш е предопределена. Както и при „400 удара” на Трюфо, така и тук Годар остава да виждаме Мишел (Белмондо) в кадърпостоянно. Той се обръща директно към нас сякаш се чуди дали ние ще можем да го спасим от съдбата му. „До последен дъх” носи иновативност и в същото време остава класика в киното.
 
„Презрение” (1963 г.) е шестият филм на Годар. Както „400 удара” е автобиографичен за Трюфо, така и „Презрение” може да се счита за такъв за Годар. Образите на Камил (Бриджит Бардо) и Пол (Мишел Пиколи) напомнят за Годар и съпругата му - актрисата Анна Карина.

Филмът разкзава за филмовия продуцент Джеръми Прокош (Джак Пелънс), който наема небеизветсния австрийски режисьор Фриц Ланг (познат ни от филмите на немския експресионизъм) да заснеме нова версия на Омировата „Одисея”.  Мишел Пиколи  е в ролята на сценариста на филма Пол Джавал, а Бриджит Бардо е неговата съпруга – Камил.

„Презрение” е пълен с асоциации към Чаплин, Грифит, Хоукс, Минели – все зведи на списание Cachier des cinema. И защо филмът се нарича „Презрение”? Може би защото показва конфликта между артистичото изразяване и комерсиалността. Може би това е презрението, което Камил започва да изпитва към Пол поради факта, че той я подтиква към Прокош за пари. Това е един умен и интелегентен филм с шокиращ край. „Презренние” е по книгата на Алберо Моравия.

Макар и малко по-различен от останалите представени до тук филми, „Хирошима моя любов” (1959 г.) няма как да не се свърже с Новата вълна. Сценарият е написан от Маргарите Дурас. Събралите се в Хирошима любовници – Тя – френска актриса (Емануел Рива) и Той – японски архитект разказват един на друг за болката от Втората световна война. Техните нежни и интимни сцени във филма са прекъсвани от документални кадри на новостроящия се Хирошима. „Хирошима моя любов” сякаш иска да ни каже, че нашата същност се опира на спомена, който в крайна сметка избледнява с течение на живота.

Изброените филми са част от изграяваща тогава във Франция – Френска нова вълна. Филмите от този период са с по-гъвкав, по творчески почерк, по-освободени. Продукциите се снимат с лека подвижна техника, с малък бюджет. Част от метода на работа на режисьорите е да има един главен герой, към който да е съсредоточена историята. Авторите от това време са млади, израснали в Париж, познаващи проблемите на младите хора и представящи ги във филмите си по начин, по който те – зрителите биха ги разбрали.

Днес тези автори са оставили ясна следа в киното. Техните филми са примери за съвременото авторско, независимо кино. Много режисьори използват техните методи на снимане. Повлияни от тяхната работата са творци като: Куентин Тарантино, Ларс фон Триер, Уонг Кар Уай.

Както те, така и други ще продължават да ни показват герои, съдби, историите на отделния човек.