Екзистенциалните размисли на една котка

Седя и си мисля...уморена съм...жегата не ми се отразява добре на храносмилането, а и гълъбите упорито избягват прозореца. Та...затова, понеже няма гълъби, с които да запълвам времето си, имам време да обмислям битието. В частност и изобщо.

Живея с хора. Наблюдавам ги, макар те да си мислят, че ги дебна. Не, аз просто ги наблюдавам.

Странни птици са хората, е не колкото гълъбите, разбира се, но все таки са странни. Гълъбите поне знаят, че могат да летят и го правят. Хората - не. И те могат, но не летят. Винаги казват колко е важно да си здраво стъпил на земята. Заплашват ме дори, че ако съм литнела от десетия етаж нищо нямало да остане от деветте ми живота.

За какво са ми девет живота, питам ги аз, ако не мога да позволя да литна, когато ми се лети? Много сладко съм мяукала, отговорят ми те, сигурно съм гладна, и ми пълнят паницата с някаква индустриална субстанция. Гладна съм, разбира се, но в екзистенциалния смисъл на понятието. Имам мечти, които човъркат тумбака на съществуването ми, къркорят нестройно и дори веднъж именно те ме отведоха до ветеринарната лечебница. Виках, крещях, настоявах, че предпочитам на Канарските острови. Но ми казаха, че от канарчетата щели да ми излизат киселини. От гълъбите също. А аз просто искам да питам гълъбите - ако литна, ей така, ей сега, с тях или след тях, дали ще стигна до Канарските острови или поне до поляната отсреща? Дали летенето има онзи удовлетворителен смисъл, с който го изпълва моето въображение. Или е като топката на ластика - аз я дърпам, тя ме перва по носа и после отново остава да виси самотна. Затова гледам да я первам поне пет пъти дневно, за да не е самотна.

Самотата е лошо нещо. Познавам я. Правим си компания, особено откакто гълъбите избягват терасата ни. Толкова добре я познавам, колкото пръстите на четирите си лапи. Тя е досущ като изрязаните им нокти - невидима е, но боли.

Но също знам, че самотата е лечима, стига да си позволиш да виждаш отвъд привидността на видимото и над границите на собствените си ограничения. Разбрах го в една дъждовна вечер, когато изгонена и самотна, се чудех кое ще ме удави - самотата, мъката или дъждът.

И реших да се самоубия. Поне решението да бъде мое, начинът също. Избрах си човек. От малка са ме учили, че човеците имат един живот и това ги прави крайно нетолерантни към несебеподобните, а и към себеподобните. Заблуда, пълна заблуда за хуманофоби и котконалисти. Вместо в отвъдното се озовах в отвъдния край на града. Битието ми придоби нов смисъл и понятията, с които бях закърмена претърпяха драстични промени и продължават да търпят.

Странни птици са това хората...мдааа.Но обичат да гушкат. И аз обичам. Гълъбите, доколкото знам, не обичат. Но не съм сигурна, това би могло да се окаже поредната мистификация с грешна трактовка. Ако има нещо, което да знам с неразрушима убеденост е, че видимост и привидност често влизат в конфликт, сърцето вижда по-добре от очите, както и, че няма нищо невъзможно стига много да го поискаш.

"Само един живот не е достатъчеееен" - дочувам от съседното местообитание.

Напротив - съвсем достатъчен е, крещя, просто вие си губите времето да говорите колко не ви стига времето. Отново ми пълнят паничката.

Ще взема да хапна все пак, надушвам пилешко със сметана. Сметаната е едно от изкушенията, на които не мога да устоя. Не че обичам пилешко...не съм такава котка.

Но в житейски-вкусов аспект пилешкото е по-добро от червеното цвекло например. Опитах го веднъж и отново ме водиха във ветеринарната. Пробвах да им обясня, че не съм яла гълъб, не съм опитвала отново самоубийство, а муцуната ми е червена просто, защото червеното цвекло не е зелено. Нали все обясняват колко е полезно. Така стигнах до следващия категоричен извод - не всички полезни неща са приятни, а някои са си направо болезнени (във ветеринарната ми биха упойка, за да видят от къде е кървенето). От тогава не ям червено цвекло, червена ряпа, червени домати (зелени също не ям), лютеница и палачинките ги предпочитам натурални, без сладко от ягоди.

Нещо е умърлушена - дочувам - да не би да е болна? Аууу...за мен говорят. Това хората са непоправими хипохондрици! Мисля = болна съм.Спя = болна съм, играя = хванал ме е бяс, гоня муха натрапница = те я убиват, щото ако съм я изядяла, щяла съм да се разболея. Пея = вия от болка, сънувам как се бия с великан = имам гърчове, танцувам меренге = пак имам гърчове. А аз мразя ветеринарната, затова отивам да ям.

После ще ги питам защо им е тази нощна лампа - нали аз съм светлината на екзистенциалния им мрак?

Няколко часа по-късно - след дълги емпирични наблюдения стигнах до извода, че интернетът също е странно нещо - пълен е със страшни индивиди. Струва ти се, че ги има, а всъщност са плод на личната ти предубеденост. Запомних да не се предубеждавам! Мисля да го споделя с гълъбите, които смятам, че също са предубедени.

 

Автор: Бени Хюбнер