Били Боб Торнтън: ''Откакто брат ми почина, нямам доверие на щастието''

Казват, че времето лекува. Но времето не е в състояние да поправи или заличи онова, което се е случило. Загубата е необратима и ние трябва да се научим да живеем мирно с нея, когато преди това сме се раздирали от гняв. Тъгата ще се преобразува, но няма да изчезне. Празнотата няма да се запълни изцяло. Нищо никога няма да бъде същото. Времето ще ни научи как да живеем по този нов начин, който в първите си дни, седмици и месеци - ни се струва най-страшен и мрачен.

Избрах да ви срещна с Били Боб Торнтън, който през 2015 г. в епизод на "Майсторският клас на Опра Уинфри", споделя гледната си точка относно загубата на брат си Джими Дон Торнтън. Джими умира на 30-годишна възраст от сърдечна недостатъчност на 3-ти октомври 1988 г. и това трагично събитие разтърсва из основи актьора и го кара да се бори с тежестта на скръбта, тъгата и въпросите, оставащи без отговор около смъртта. След преждевременната смърт на брат си, Били Боб Торнтън се оказва потопен в море от емоции, борейки се да осмисли загубата и да се примири с реалността на отсъствието на Джими Дон. Той намира утеха в изкуството си, обръщайки се към творческите си начинания като източник на катарзис, изцеление и размисъл. Актьорът насочи емоциите и преживяванията си в работата, използвайки занаята си като средство за справяне с болката, почитайки паметта на брат си и намирайки чувство за цел и смисъл сред мрака на загубата.

През цялата си кариера и личен път Били Боб отдава почит към паметта на брат си по различни начини, поддържайки духа на Джими Дон жив чрез работата, думите и действията си. Актьорът е говорил открито за въздействието на смъртта на брат му върху живота му, споделяйки преживяванията си и трайната връзка, която съществува между тях дори в лицето на трагедията. Връзка, която надхвърля границите на времето и пространството.

''В живота си съм имал само няколко моменти, когато съм се чувствал безгрижен... В продължение на няколко години се чувствах добре, което е много рядко за мен. И тогава той умря. Оттогава нямам доверие на щастието. Трябваше да се принудя да мисля, че нещата ще са наред, що се отнася до притесненията за семейството ми, за мен самия или за някой от приятелите ми. От както брат ми почина, не съм същия човек. В мен има една меланхолия, която никога не изчезва. Във всеки един момент съм 50 процента щастлив и 50 процента тъжен. Единственият съвет, който мога да дам на хората, когато загубят близък човек, е, че никога няма да го преодолеят. Колкото повече осъзнаваш и приемаш това - толкова по-добър ставаш. Не искам да забравям брат си. Не искам да забравям какво беше усещането, когато той умря, защото той заслужава това. Толкова важен беше той за мен. Така че, ако трябва да страдам и да бъда тъжен до края на живота си, и ако трябва да бъда самотен без него... тогава това е начинът, по който ще го почитам.''