Бетонирани чувства - бетонирана природа
Стореното - сторено. Бетонът е излят. Сега да помислим как да отбетонираме и рекултивираме. Защо не започнем първо с чувствата си? Онези, бетонираните, които си носим с нас дори и когато отиваме сред природата. И дивото се отдръпва и отстъпва все повече мястото си на бетона.
Трябва да осъзнаем, че ние сами си плащаме за бетона и сами го изливаме - около нас и вътре в себе си. Едва ли хората от изселените села около огромна фабрика за ток са по-малко сърдити и омерзени от онези, които "защитават" природата. Получили са пари, за да не видят никога местата от детството си, гробовете на предците си.
Плодородни земи се скриват под грамади от фабрични отпадъци. После други семейства ще се изхранват около тези фабрики. За да изкарат и те пари, които после ще дадат за благата, продавани им от същите тези, които бетонират плажовете. И така всички захранваме огромната бетонна центрофуга, която не спира да се върти.
А мнозинството природозащитници бързат да налеят в нея и омразата си, заети да заклеймяват "лошите", вместо спокойно и целенасочено да излагат факти. Защото онези, които посвещават живота си на спасяването на дивата природа, знаят, че само с доказани твърдения могат да променят ситуацията. Това работят и използват времето си, за да се подготвят перфектно и да спечелят делото в съда. Затова трябва да им дадем малко повече спокойствие. Защото когато сме негативно настроени, ние не сме по-различни от "лошите".
А сме негативни, защото в много от нас все още се крие едно малко наранено дете.
Тези думи са за вас, мили наранени деца! Неминуемо се иска смелост да лекуваме нараненото си вътрешно аз. Да устоим на изкушението да погледнем настрани и отново да отложим неотложното. Да бъдем за пръв път истински честни със себе си. Нашето прекалено негодувание заразява и околните.
Когато сме в такова състояние, ние разглеждаме всичко около нас в негативния му аспект. Заслепяваме публиката с гръмки думи, крием собствената си болка и сочим с пръст някой "лош", познат или непознат. Изкуствено създаваме конфликти.
А можем естествено да променяме нещата към по-добро. Да поспрем близо до оградата на някой дом за изоставени деца. Да ги погледаме как се движат по двора. Докато погледът ни срещне очите на дете, невидяло майчина ласка. Или бащина целувка.
Там ще открием истинския си "морал", който просто не поглежда към болката и я държи "бетонирана" вътре в нас. И ще имаме възможност да променим посоката на мисълта си. Да видим, че можем да имаме и положителни мисли и че можем да внесем и малко истинска радост в сърцето на изоставено дете. Без условия и очаквания.
Ще съберем кураж, ще се срещнем с ръководителя на дома и ще предложим своята помощ. Да речем, че сме група граждани, които искат да помагат на децата, да купуват повече чиста храна, да облагородят жизнената им среда, да им плащат лагери на море и планина, да им купуват редовно дрехи и ученически пособия, да им организират туристически екскурзии в планината, просто да си играят с тях. Все неща, които биха помогнали на тези деца да лекуват болката си. Че са отхвърлени от мама и татко.
Нека да променим посоката на мисълта си към "отбетониране" на чувствата си. Да преминем на режим: Честност. Да си платим цената за мира. Просто изцяло да спрем негативната си реч, да си простим и да вложим енергията си за възстановяване на вътрешните ни рани.
Да оставим тези, които работят професионално за защита на природата да си вършат работата по-спокойно и фокусирано. Най-малко им помагаме, като произвеждаме още болка. Да инвестираме времето и парите си да подкрепяме професионалните природозащитници. Да инвестираме времето и парите си в истинска полза на Детето. Това би ни покачило морала. Това би осмислило живота ни.
И безгласните ще получат своя глас.
