Затвор за нещастници

Мургавият мъж протегна ръка към висока дървена библиотека и отнякъде извади кутия с една останала цигара. Не си даде и секунда време за мислене дали да я запали. Ръцете му трепереха, а сърцето му не спираше да изпомпва двойно повече количество кръв, отколкото му бе необходимо.

Чуваше единствено туптенето, а вените му сякаш всеки момент щяха да се пръснат. Не разбираше на какво се дължи. Виното, което го блазнеше цял ден ли бе виновно или мислите, които атакуваха и без това наелектризирания му мозък. Вече час държеше писма в ръцете си и не знаеше какво да прави с тях.

- Ще ги изхвърля! Ще ги скъсам на парчета и след това ще ги изгоря! - явно му доставяше доза успокоение монологът му, но и нямаше голям избор. По това време на денонощието едни сънуваха любимите си, а други кошмари.

Допуши цигарата си и се хвърли на леглото. От сблъсъка на възглавницата с главата му сякаш всичко отлетя. Всички чувства, всички притеснения. Сърцето му се успокои и затуптя с нормален ритъм. Вените му видимо се смалиха, а очите му се избистриха. Стана и облече нещо набързо. Взе писмама и закрачи бързо към изхода.

Двадесет минути по-късно вратата се затвори от вътрешната страна. Усмивка бе изписана на лицето му. Беше ги изпратил. Беше им простил. На всички, които са го наранили. Беше простил и на себе си, че някога е причинявал болка.

- И нима съм бил в този затвор толкова години? - каза на глас, а усмивката му застина.

- Затвор... затвор за нещастници. - отново се усмихна и осъзна, че е свободен. Свободен от всички лоши чувства, от всички лоши спомени. Бе готов за нови.

Думите отлитат в пространството. И хората също. Понякога си тръгват, друг път ти ги гониш. Но се случва. Безкраен кръговрат. Най-важното е, че си създаден така че да прощаваш. Да прощаваш както на себе си, така и на другите. Най-важното е, че имаш избора да бъдеш свободен.