Вятърна въртележка: Минало

Продължение на Вятърна въртележка: Небе

Повече от месец мина от онова ранно утро на плажа, когато Милена и Петко, подобно на два бели ранени гълъба, се откриха един за друг и за света около тях. А той, той определено не се оказа това, което бяха очквали. Е, въпрос на тълкуване!

Милена лежеше замислена в леглото, буквално заплела крака и ръце в любимия мъж и нямаше сили да стане. Нито искаше, нито можеше. В такива ситуации човек започва откровено да си задава въпроса дали иска да продължи.

Но навън валеше дъжд, беше неделя и тя имаше време да мисли. За миналото, за настоящето и бъдещето. Но не безкрайно. Защото часовникът препускаше и никой не беше способен да го спре.

Годината беше 2012, а мястото – парк "Кайлъка", Плевен. Двама неразделни влюбени – Милена и нейният съпруг Михаил, бяха взели трудно решение: щяха да заминат за Варна, където и двамата се надяваха да намерят повече, по-големи и широки възможности и най-вече повече и по-добре заплатена работа.

Сезонът стартира добре и за двамата – тя започна като сервитьорка в луксозна градска дискотека, докато не си намери нещо по-подходящо, а той – барман. Туристите бяха щедри и парите валяха.

В края на октомври Михаил купи кола и се преместиха в малко апартаментче, в което се чувстваха щастливи и ковяха смели планове за бъдещето. И така до летен сезон 2013.

Една вечер, докато разчистваше масите, шефът извика Милена в офиса си и я попита има ли желание да си докара солидни, допълнителни средства. Тя повдигна въпросително вежди и... от този ден нататък нищо не беше същото.

Времето летеше, двамата съпрузи затъваха все повече и по-надълбоко в морето от наркотици и алкохол, и докато се усетят – и двамата бяха наркозависими пласьори, едни от многото, оплетени в един безспирен кръговрат на агресия, лъжи и дрога. Никак не е чудно и как се стигна до въпросния ден на плажа. Нищо различно не можеше да се очаква.

Всичко нататък се разви от само себе си, като на автопилот. Започнаха да водят безмилостна и упорита борба – за оцеляване, за възвръщане на спомени, за излизане от наркозависимост и какво ли още не. За каквото се сетиш. Дните й се превърнаха в низ от болници, доктори, таблетки, полицейски участъци и... Петко. Той винаги беше до нея, независимо от обстоятелствата.

А някъде там, на ръба, погребан някъде в гънките, в оплетените краища на самото дъно на обърканото, полузависимо, крехко съзнание на Милена, стоеше Михаил.
"Моето Мишенце! Моето малко, сладко мъжленце!"

Минаха повече от 3 седмици, преди тези думи да закънтят в глава й, и да я халосат така здраво, сякаш бяха метален бумеранг, който бе хвърлила много, много отдавна. Но постепенно тези спомени се завръщаха: всеки ден, всяка нощ – повече и по-ясни. Трупаха се на черни рояци, докато накрая не си спомни абсолютно всичко: цели 3, изпълнени с любов и препятствия години.

И срещата й с Михаил не закъсня, макар и през телефонния кабел. Едва ли някога би забравила този звън, това трепетно очакване в гласа му, когато й се обади, тревогата, загрижеността, надеждата... Не, такива неща просто не се забравят никога!

Тя пое слушалката с трепереща ръка, умаляла и стъписана. Дори в началото й се стори толкова тежка, че за малко не я изпусна. Михаил, нейният съпруг, през цялото време я беше търсил: навсякъде, дори в сънищата си. След като усилията му се оказали напразни, а и свършил парите (напуснал работа), съпругът й се завърнал в родния Плевен и... се помъчил да я забрави.

Уви, така и не успял, защото тясното им семейно жилище, а и градът като цяло, носели толкова много спомени. Но поне си стъпил на краката, осъзнал се и зачакал. Разказа всичко някак забързано и на един дъх, без сълзи, неловки паузи, с характерния за него (и в екстремни ситуации) тънък хумор. Горкият Михаил!

Следва продължение...