"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" - история за истинската любов

Наречена "Малка книга с голямо сърце" историята за Ноа и неговия дядо е едно от най-тъжните и красиви пътувания, които съм преживявала в света на книгите. Наречена с описателното заглавие "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" новелата изпраща читателя в един свят, малък колкото градски площад, намиращ се в съзнанието на един дядо, който започва бавно да губи паметта си, неговите спомени, преплетени като романтична нишка в сюжета, дългите разговори и сбогуването с неговия внук и син.

Авторът Фредрик Бакман споделя още в първите страници, че написва тази история, за да подреди собствените си мисли и не е смятал тя да бъде четена от други. В крайна сметка, след като написва един малък разказ за любовта и сбогуването, Бакман решава да публикува книгата. И така успява да докосне сърцето на всеки, който умее да обича, който е загубил близък човек, който търси отговори на онези въпроси, които са скрити в сърцето и във Вселената.

"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е книга за истинската любов между дядото и неговата любима, напуснала този свят. Книга за същия този дядо и внука Ноа, който той нарича НоаНоа, защото вярва, че щом кажеш името на някого два пъти то става по-значимо.

Това е книга за любовта между син и неговия баща, който напуска този свят. Бакман успява да хване душите ни в примката на думите си и в онези малки детайли, които пресъздават големите спомени. Неслучайно авторът говори за космоса. За главния герой той е онова място, в което отива ума му, когато загуби своята връзка с реалността. Космосът е необятното пространство, "на пипане е мек" също като любовта към хората, която можем да докоснем дори и там.

Дядото и Ноа често гледат звездите, защото те им принадлежат, те са част от тази непозната, но толкова красива вселена, където може би всичко е възможно, дори и да съществуваш, макар и отдавна изгубен на земята. Не зная дали дядото се сбогува със своята памет или с живота, въпреки че новелата завършва някак оптимистично - Ноа вече е порасал, а дядо му все още седи до него и си говорят. Може би точно в този оптимистичен финал Бакман се опитва да ни каже, че дори и когато човек отдавна е изпуснал своя балон, който го подсеща, че е свързан със земята, дори и тогава, в сърцата на хората, той винаги ще остане тук, до тях, ще се усмихва, ще пита как е минал деня и ще разказва истории.

Може би Бакман се усмихва на своите читатели с тези редове, за да им припомни, че не всичко е изгубено, че любовта я има и тя винаги ще принадлежи на големите сърца и може би така ще постигне безсмъртие. А може би този балон е истинската и непреходна любов, която стои вързана на ръката, за да ни връща обратно към хората, където и да са.

Историята, която разказва Бакман е като една прозаична философска поезия, възпяваща искрената обич, между баща и син, дядо и внуче, мъж и жена, баба и внуче, любовта във всичките й форми, събрана в двучасов прочит на тези прекрасни редове, в които можеш да срещнеш и дракони и елфи.

Бакман пише толкова естествено и красиво, че дори и математиката става вълшебна, дори по-магична от собствените му думи. Тя се превръща в компас на времето, в карта на спомените. Умението да вплетеш реалност и илюзия в едно и да разкажеш една толкова обикновена история, но да развълнуваш читателите е впечатляващо.

Писателят изпраща читателя ту към приказния свят, в който от ноздрите на дракона изхвърчат хиляди парченца хартия, в които дядото е записал идеите си като бележки, ту в книгата за елфите, която е чела бабата на своя внук, ту в безкрайния космос, който някак успява да стане твой дом, ту в реалността, в която нищо не е толкова красиво и толкова вълшебно както в спомените и мислите. И в същото време успява да създаде и впечатлението, че реалността може да бъде и красива, защото там се случва живота, там цъфти любовта, там се ражда син, внук, там един човек обича една жена, а любовта може да победи времето.

И накрая ще добавя само, че Бакман успява да грабне душата ти, да я разпилее на хиляди кристални парченца, да я разпилее и да я събере отново, но да впише името си в нея завинаги. Така както моя дядо ще остане завинаги в сърцето ми.