Всеки търси, но какво?

Всеки търси, но какво? Замисляме ли се въобще за това?! Да, всеки търси смисъла и като го намери се опитва да го следва докрай, но възможно ли е въобще това?

Дали съществуването е просто една обикновена и проста функция? Не е ли то едно безвременно и сиво "пребиваване". И след като всичко се оказа толкова нисшо и опростено, можем ли да съчетаем нашето битие с божествеността на смисъла?

Ние ли сме виновни, че загърбваме мечтите и целите си, че се самоубеждаваме да ги забравим? Ние ли се стремим към статуквото и сивотата, ние ли обръщаме гръб на простото и едновременно с това така безценно щастие?

А може би са виновни големите владетели, тези, които стоят над нас в социалната пирамида, но на дъното по добродетелност. Дали те ни маниполират да забравим, дали те ни карат да ослепеем?!

Децата отиват на училище, където някой ги учи на така наречените "важни неща", но същевременно никой не се интересува от добротата, която носят в сърцата си, или мечтите, заложени в главите им. Образованието учи ли ги или ги потиска и заключва в калъпа на псевдоуспешния човек, а именно този, който познаваме до болка?

Това е човекът, който е завършил своето висше образование и след получаването на определен брой хартийки, изписани с разни цифри, той си намира работа. Тя в повечето случаи не е това, което му се иска, но нищо, той стиска зъби - все пак трябва да изкара максимално много пари!

Тогава в един от многото сиви дни, лишен от грижа за самия себе си, от време за смях, за благодарност или за любов, той, вече изпочупил всичките си зъби от стискане, ще се зачуди какво се случва, ще се сети да погледне назад към детството си, изпълнено с толкова много радост, слънце и мечти, но ще си наложи идеята на "обществото", а именно - трябва да бъда ралист. Така човекът ще се убеди, че всичко е било просто една детинщина, която няма нищо общо с реалността и ще забрави!

Смисълът съществува! Той е във всеки от нас, без значение дали ни го е дал Господ, Аллах, Буда, Майката природа или самите ние. Важното е, че смисъл винаги има, защото иначе нямаше самите нас да ни има. Но докато живеем само за да съществуваме, тоест само за да изчакаме времето ни да свърши, няма как да осмислим живота си. Земята и дори цялата Вселена не е създадена само за да пълзим слепи и глухи по нея, напротив!

Ако се огледаме, ще видим, че всичко ни подсказва: трябва да направим нещо, за да изобличим грандиозността на нашата Вселена. Колко е тъжно - за да скриеш нещо обикновено ти трябва маска, чувал, стена, а ние сме скрили от самите себе си истинската същност на заобикалящия ни свят без никакви други средства, освен чрез нашите самовнушения, че Животът е малък, нищожен, мръсен и жесток и най-вече - лишен от смисъл, а това е една голяма лъжа!

Сивотата, безчуствеността, статуквото, нещастието – те не са смисъла, но не са и липсата на такъв!

"Това е трагедията на човешкия живот, че не можем да съчетаем смисъл и съществуване" - Лукач