Водата на еднорога

Преди време, не много отдавна, живяло едно младо момче в далечно село, което се намирало в най-красивата долина, съществувала някога. Момчето имало черна коса, тъмни като кестени очи и хубаво лице. То било син на ковач, а майка му била починала още при раждането.

Момчето наследило занаята на баща си. Още от малко обичало да наблюдава как нажеженото желязо придобивало някаква форма под извайващите го равномерни удари на чука.

Един ден обаче, бащата на младия ковач се разболял от рядка болест. Легнал на легло и едва дишал. Никой лекар не можел да разбере какво би го излекувало. Момчето било много тъжно. Не искало баща му да умре, защото щяло да остане съвсем само. Искало на всяка цена да намери лек за болестта му.

Ковачът отишъл при стария билкар, който живял в най-последната къща на селото, намираща се до гората. Много рядко излизал от дома си и разговарял с малко хора. Бил толкова тайнствен, че другите говорили за него, че бил вещ магьосник и се бояли от него.

Ковачът също се боял, но желанието му да спаси баща си било по-силно от страха. Затова, без да мисли много, почукал на вратата на малката колиба и зачакал. Никой не му отворил. Почукал още веднъж – същото. Доближил се предпазливо до малкото прозорче и надникнал през него. Вътре в колибата царял непрогледен мрак.

- Търсиш ли нещо, млади момко? – чул глас зад себе си и се стреснал.

Обърнал се и видял стария билкар, който се връщал от гората. Той имал дълга до краката си бяла брада, бил облечен в бяла мантия, а на главата си имал венец от зелени ароматни билки.

- Баща ми е много болен – заговорил ковачът. – Никой лекар не може да му помогне и затова идвам при теб. Дай ми билка, която да го излекува.

Билкарят се замислил. Разбрал, че наистина болестта ще е сериозна, след като никой друг не можел да помогне. Пожелал да види бащата на момчето и то го завело в дома си. Когато старецът прегледал баща му, се отчаял, защото и той не можел да му помогне. Никоя билка не била толкова силна.

- Има само един начин да спасиш живота на баща си – казал той на ковача. – Навътре в гората, в най-тъмните й места, там, където рядко стъпва човешки крак, живее последния останал еднорог. Всяка сутрин по изгрев и вечер по залез слънце той ходи до едно езеро, от което пие вода.

Когато се наведе над езерото, магическият му рог докосва водата и тя е вълшебна. Може да излекува всяка болест, да изцери всяка рана и да изпълнява всякакви желания. Ако успееш да намериш езерото и да донесеш от вълшебната му вода до седем дни, за да може баща ти да изпие глътка от нея, той ще оцелее.

- Но как да открия езерото? – попитало момчето.

- Казах ти всичко, което знам – отговорил билкарят. – Имаш седем дни да стигнеш до там – и си отишъл.

Младият ковач не искал да губи повече време. Помолил една жена да се грижи за баща му, докато го няма. Събрал си малко храна в една кърпа, сложил я на рамото си и тръгнал към гората да търси езерото, от което пиел вода последният жив еднорог.

Вървял по една пътека сред високите дървета, от които се чували омайните песни на птиците. Не знаел дали върви в правилната посока, но все пак билкарят не му бил казал как да открие езерото и затова трябвало да послуша гласа на сърцето си. Той щял да му покаже верния път.

По едно време, младият ковач чул странен шум. Сякаш някой вървял към него. Стреснал се и се скрил зад едно дърво, за да види дали наистина в гората имало още някой. И тогава видял как по една пътека към него приближавал млад мъж. Бил облечен бедно и носил пушка на рамото си. Бил ловец. Ковачът излязъл от скривалището си и го поздравил.

- Накъде си тръгнал, момче? – попитал ловецът.

- Баща ми се разболя и един билкар от моето село ми каза, че само водата от езерото, от което пиел последният жив еднорог, щяла да го излекува.

- И аз съм тръгнал натам. Жена ми не може да зачене и билкарят в моето село ми каза, че само водата на еднорога щяла да помогне.

Двамата се зачудили. Било голямо съвпадение, че по едно и също време билкарите са им казали за това езеро. Ковачът поискал от ловеца да му опише стареца, за който говорел и разбрал, че е същият, от който поискал помощ за баща си. Как можело един и същ билкар да живеел в две села едновременно?

Те тръгнали заедно по пътя, който се надявали да ги отведе до езерото с вълшебната вода. Вечерта спрели до едно голямо дърво, запалили си огън и се нахранили. После легнали да поспят малко, докато изгреело слънцето.

Рано сутринта, младият ковач се събудил от нечий глас, който долитал до него. Отворил лениво очите си и се заслушал внимателно. Чул как някой се опитвал да измисли стихотворение и се ядосвал, защото все не успявал. Вайкал се на птиците, които го слушали от клоните на високите дърветата.

Ковачът станал и се огледал. Видял в далечината един мъж, който носил в ръцете си книга и едно перо с малко мастило. Доближил се до него и го попитал какво прави толкова навътре в гората.

- Аз съм поет – обяснил той, - но изгубих музата си. Сега не мога и един стих да съчиня. Един стар билкар ме посъветва да потърся езерото, от което пиел вода последният останал еднорог. Ако изпия глътка от вълшебната вода, музата ми щяла да се върне при мен.

Момчето помолило и него да му опише билкаря и разбрало, че отново ставало въпрос за един и същи човек. Казало на поета, че заедно с ловеца и те са тръгнали към езерото. След малко тримата поели по пътя, който се надявали да бъде правилният.

През целия ден си разправяли истории, пяли песни, после замлъквали и дълго време никой не казвал и дума. Вечерта отново си запалили огън и пренощували край него.

След петата нощ, прекарана под открито небе, тримата търсачи на езерото достигнали до най-мрачната част на гората, където малко хора се осмелявали да влязат. Спрели се за миг и се вгледали в пътя напред. Пред тях имало само сухи клони, над черната земя не се виждало и едно стръкче зелена трева, мъгла си била спуснала навсякъде, а вместо красивите песни на славеите се чувало зловещото грачене на гарвани.

- Трябва да продължим – казал ковачът.

- Така е – съгласил се ловецът, намествайки пушката на рамото си.

- Да вървим! – подканил ги поетът.

С плахи крачки навлезли в тези мрачни кътчета на гората, които малцина били посещавали. Почти нищо не можели да видят заради мъглата. Било им много студено, защото слънчевите лъчи не можели да достигнат до тези места. Но въпреки всичко и тримата били решени да открият езерото с водата на еднорога. Не им оставало много време – вече шестият ден бил към своя край.

Вечерта, когато си запалили огън да пренощуват, ковачът дочул плач. Вслушал се внимателно, защото помислил, че може звуците на гората да си играят със слуха му. Но някой наистина плачел. Огледал се, водил се от хлипането и се опитвал да разбере откъде идвало то.

Тогава видял сред голите храсти, покрити с мъгла, едно момиче. То било облечено с дълга бяла рокля, русите му коси били завързани на плитка и било свито на кълбо като уплашено зайче. Плачело и плачело. Ковачът се доближил бавно, за да не го стресне. Тогава девойката вдигнала погледа си към него. Била приказна красавица!

- Защо плачеш? – попитал ковачът.

- Казах му да не го прави… - хлипала девойката и едва си поемала дъх. – Но той не ме послуша и сега ще умре.

- Кой?

- Баща ми… - не спирала да плаче тя.

Той се опитал да я успокои. Поканил я да се стопли на огъня, който си били запалили с ловеца и поета. Не я питали за нищо, защото когато я попитали за баща й или за това какво прави в тази част на гората, тя заплаквала. Когато си легнали, ковачът й дал да се завие с неговото наметало, за да не й е студено. И скоро всичко потънали в дълбок сън.

Сутринта, младият ковач се събудил от първия лъч на слънцето, който погалил лицето му. Отворил очите си и помислил, че сънува. Около него растяла зелена трева, носил се аромата на полски цветя, клоните на дърветата били отрупани с листа и плодове и се чували омайните песни на птици. Не можел да повярва, че е истина. Видял, че красивата девойка я нямало. Събудил веднага ловеца и поета, за да му помогнат да я потърси.

След малко видели пред себе си нещо невероятно. Красавицата стояла изправена до едно дърво и сякаш разговаряла с последния останал жив еднорог. Наблюдавали изумени гледката. Момичето отново се разплакало и прегърнало приказното създание. Сякаш се сбогували. След малко еднорогът се обърнал към тримата приятели, които не можели да кажат и дума. Направил им знак с главата си, сякаш се опитвал да им посочи нещо и после си отишъл. Бягал толкова бързо, че веднага се скрил от погледите им.

- Дали сме близо до езерото? – попитал след малко ловецът.

- Ето тук е – посочила им с ръката си красавицата. – Или поне това, което е останало от него.

Тримата приятели, които се срещнали в гората, се доближили до девойката. Видели, че езерото било пресъхнало. Останала много малко от вълшебната му вода. Те побързали да си вземат по малко от нея и тя съвсем свършила.

- Но защо езерото е пресъхнало? – попитал ковачът красавицата.

- Защото много хора са научили за силата на водата му. Благодарение на нея са се излекували мнозина, родили са се много деца и са се случили още какви ли не чудеса – обяснила тя и се натъжила. – За жалост, сега еднорогът ще умре, защото няма да има откъде да пие вода. Но поне ще знае, че животът му е пожертван за доброто на много хора.

- Откъде знаеш всичко това? – попитал я ловецът.

- Защото той е мой баща.

После красавицата казала на тримата приятели, че ще ги изведе по един пряк път, от който ще излязат много бързо от гората. Поетът изпил глътката от вълшебната вода и през целия път съчинявал стихове. Четиримата вървели, вървели и по залез слънце стигнали в края на гората.

Ковачът се сбогувал с ловеца и поета. Пожелал им да бъдат много щастливи и те поели в различни посоки. Той се обърнал към девойката и й казал, че се е влюбил в нея от пръв поглед и че ще се радва, ако отиде с него в селото, за да му стане жена. Тя не мислила много и с усмивка на лицето му казала, че приема.

Двамата отишли в къщата на ковача. Ковачът дал на болния си баща да пие от водата, взета от вълшебното езеро. След малко той отворил очи и се изправил от леглото. Вече бил оздравял. Прегърнал сина си и се запознал с бъдещата си снаха.

Ловецът също се прибрал на време в дома си и дал на жена си да изпие водата, която й носил. След няколко месеца им се родили две прекрасни дечица – момче и момиче.

Поетът бил толкова вдъхновен, че написал много, много стихове. И до днес произведенията му са известни по целия свят.

А откакто пресъхнало езерото, никой повече не чул нищо за билкаря, който казвал на хората за мястото, откъдето пиел вода еднорога. Сякаш той самият бил последния жив еднорог, който приел смъртта си, за да може да помогне на много хора по света.