Виолета Бончева: Три стихотворения

В ДАЛЕЧИНАТА

 

Колелата на каруцата

с полепнали трева и пръст,

търкалят времето по дългата алея –

ту жълта като есенна  стена рехава

 от листа,

ту шарена, като пола на пролет

и дълга като шлейфа на луната.

Далечна неизвестност

разнася звън от някогашно ехо на изречени слова,

които оцветяват снеговете в бавен ритъм

и пътят се извива като струна от китара

на Сантана

и прави световете допираеми...

 

~~~

Когато прекомерно се фиксираш в пъпа си –

изпускаш нещо важно  наоколо.

Може гора от бурени  да скрие посоката ти,

да обърка твоя  обхват за нещата,

да усетиш необяснима непоносимост

към нещо любимо,

да изпуснеш крилото на вятъра...

Ще се взираш тогава напразно за твоя герой,

с когото споделяхте чаша вино

и без думи

си разказвахте за туй,

   което не е било...

 

~~~

В МИР ДА ПОЧИВАШ можеш
и докато си жив,
на едно килимче тясно,
като будист,
ще чакаш да узреят смокините,
да ти носят житни зърна мравките,
и вода от дъжда да събираш
на дървото в хралупата.
Без да напъваш слабините си –
ще раждаш мъдри приказки,
разказани от плъхове и маймуни.
Свари им овесена каша
и се помоли в храма им бос,
после изпей „многая лета",
акустиката е брилянтна
и дълго ехото
до  Другия живот.