В обидите си се изгубваме
Търсим отдушник от неудовлетвореността. Нещо ни подсказва, че най-лесният път е обвинението – така няма нужда да променяме нищо.
С времето изграждаме привидно удобен свят в мрежата от виновници, на които ние сме просто жертва, но страдайки и понасяйки драматично ударите, захвърляме настрана собственото си щастие, здраве и развитие.
Лесно се самозабравяме, но всичко това е само част от един объркан ум, натъпкан с неверни истини. Иначе хората по природата сме добри и състрадателни индивиди и не бихме продължавали да вредим, ако осъзнавахме с колко простички действия го правим.
Обиждаме се на близките си, на приятелите си, на напълно непознати, на живота. А всъщност зад обидата стои единствено липса на изживявания, липса на наблюдателност върху онова, което ни се случва, липса на разбиране и приемане в нас самите.
Защо крием емоциите си? Тъкмо по този начин се изгубваме в свят на илюзии. Когато изживяваме нещо, би следвало да му дадем гласност – дори не пред другите, а пред себе си.
Може би, ако го правехме, щяхме да се уважаваме повече и да внимаваме с какво си позволяваме да тровим тялото и душата си. Щяхме да си дадем сметка колко неблагоприятно и ненужно е да задържаш болка, омраза и преди всичко обида.
Толкова е по-просто. Хора сме, но когато заменяме човешката си същност със стремежа както ние, така и животът ни, отношенията, любовта, децата ни да отговарят на някакви кухи и безмилостни изисквания, спояваме свободното си време с обида.
Все пак така няма да се наложи да поставим под въпрос вече утвърдените си разбирания. И това е една бездънна яма.
Ще гледаме отсрещните, а ще виждаме себе си – незадоволените си нужди, липсата на обич и толерантност, неувереността, за която си мълчим и не се опитваме да променим. Така си оставаме чужди. Но отвътре.
Защото обидата най-често е единствено чифт очила, с които да прикрием емоциите, напиращи в душата ни. Спрем ли да се борим, ще видим колко мирно всъщност ни приветства светът.
Животът не ни мрази, накърнява и измъчва, а се опитва да отвори очите ни и да ни научи да летим.
С благодарност можем да съзрем колко много вече имаме, с обич – да стоплим целия свят. И тогава ще осъзнаем, че сме хора. Просто хора, губещи силите си по пътя на перфектността, за да заслужат свободата да се почувстват достойни, пълноценни и достатъчни пред себе си.
И само ако го разбирахме, не бихме се сърдили повече никога. Не бихме се изгубвали в обиди. Вместо това бихме си подали ръка и бихме се сдобрили с онзи тихо чакащ одобрението ни вътре в нас, а след това с живота и със света.
Още от Маркрит Чилингирян може да намерите на страницата й.
