Тук се родих и ще умра

Стихотворение от панамския поет Мануел Орестес Нието. Превод от испански език: Виолета Бончева. 

ТУК СЕ РОДИХ И ЩЕ УМРА

Тук се родих,
в едно мъничко зрънце от сол,
което плуваше неуправляемо
в плацентата от аквамарин
на моята майка.

Тя е родена от баба ми,
която на свой ред бе създадена
от люспестата кожа на ония,
които са дошли от села далечни
по бреговете на Африка.

Тук пораснах,
в прибоя на морето в скалите
и от ненужните неща,
изхвърляни по плажовете,
между ръждата на желязото,
която раняваше чистотата
на фините пясъци.
От старо дърво направихме къща
и кръстове,
кей за посрещане и за сбогуване
на нашите лодки кану,
които ни отведоха толкова далече
и дълго издържаха,
като времето изминало
за младия войник,
един ден,
който остарява.

Бях водно конче
и летях в едно море величествено
от разноцветни пеперуди,
и беше стряскащ размаха тъмночервен
на виолетката
и златисто червеното
сред вълните девствени на плажовете.

Нанизах годините,
слушайки биенето на сърцата,
смесено с други хора
и то отекваше още във тамбόрите,
които се разпарят и разпадат
по ханшовете потни на майките,
които се разтварят, като цвете,
когато раждат своите деца.

Беше време продължително,
то беше сякаш време в саламура
между сладко-киселата бедност
от детството
и вдлъбнатината стара
на моите кости прегризани
от преживяното през дните,
заради беззъбите години,
които вече не хапят душата ми.

Ще се върна назад
при малкия залив на детството,
до стената, в която се разбиваше морето,
на улиците на града ултрамаринен,
където тичаха разсъмванията
и залезите,
между сивия цвят на водите
в локвата на тротоара
и вратата от дърво.

Небесносиньото бе моя лудост
и моя нежност.
Видях как отминава
едно неповторимо време,
рисувано с блестящо сини моливи.
То ме изпълни с неизмерно щастие,
непоносими загуби
и липси опустошителни.

Ще падна бавно
върху сиянието на водата,
където плавах под платна свободни.
Ще си отида от света привечер,
без да мога да съзра
лицето на зората идваща,
когато щипка сол,
която бе рода ми,
се изпари необратимо
и самотно
на атоми блуждаещи,
когато победена от светлината
вълна последна,
в очите ми застанала,
се разлее на плажа
и започне обратната вълна.
Ще ме вземе,
като някой пън недоодялан,
един охлюв преминаващ,
шип от разпрана риба,
една влажна мумия,
омотана в дрипа водорасли,
без нито един жален вик,
без хленчене,
с вътрешности,
направени на парчета
и смачкано сърце
в мелницата от вода солена
и земя тъй сладка.

Ще се разбие корабът хартиен,
който някога като дете направих
и изгубих,
но няма да плача, както тогава –
ще продължа да скитам
заедно с морските коне
в градини от вода,
като във второ детство,
като повторно преминаване
през всичките години,
за да събирам изпуснатите радости
на невинността.

Ще дойдат други деца,
ще дойдат майките на други майки
и това ще бъде също
твоя свята родина.

Тук завинаги ще бъде мястото,
където се роди.
Онази деликатна нишка на просветлението,
която влезе в зениците ми,
когато се раждах
и изчезна,
когато умирах,
на тази привилегирована
и обичана жилка земя,
между две чудеса,
океаните.