Тротоарът на бугамбилиите
Никога не ми омръзваше да се разхождам по дългата улица, на която беше домът на фамилия Паломарес. По всяко време изглеждаше така, сякаш къщите нямаха обитатели, само домашни помощници, които старателно събираха листата по тротоарите с дълги метли.
Обичах да се любувам на розовите храсти, дърветата с лъскави листа и най-вече на влечащата бугамбилия, водопадът от цветове, надвиснал над оградите, над нощта и над жегата, защото под него се събираше лека хладина с формата на разрошена от вятър коса.
Филизите на бугамбилията образуваха тунел и аз с удоволствие се спирах под всеки един, за да се наслаждавам на цветната фурия. Тя избухваше във всички багри. Очите ми се премрежваха от радост, когато минавах покрай бялата къща с номер 3833, защото бугамбилията имаше цвят на гуаяба.
И понеже никога не се мяркаше жива душа, си откъртвах няколко стръка, ако и да ми се късаше сърцето от жал, защото нежните цветове увяхваха много скоро.
И като споменах къщата с номер 3833, нека да добавя, че вратата на този дом беше винаги отворена, винаги звучеше музика, а човек никога не бях виждала да се мярка, както се казва - ни жив - ни умрял. Изглеждаше ми странно. Но пък си мислех, че може би там ходи да си свири някой, който наглежда имота, а собствениците Бог знае къде са. Повечето заминаваха да работят в Щатите и оставяха някой да живее в домовете им, за да ги поддържа.
Една вечер се запътих към павилиона за ментолки. Тръгнах по тротоара, който винаги ме водеше към тунела от цветове - нарочно избирах левия, тъкмо поради тази причина. Вратата на къщата отново беше отворена, а пред нея за пръв път видях на меседора една фигура, която ми се стори доста едра.
- Буенас ночес...
Спрях се и се обърнах към жената.
- Ще влезете ли за малко, ако имате минута повече?
Отворих решетъчната врата и се озовах при дамата, която се оказа по-скоро пълна, отколкото закръглена. Седнах на празния меседор, близо до нея.
- Всеки ден минавам оттук, спирам се да се любувам на цветята, дори си късам понякога, моля да ми простите...
- Знам, виждам ви през щорите.
Малко се смутих. Представих си как изглеждам отстрани, зашеметена от гледката на цветята и после моите немирни ръце, които скършват клонче.
- А аз мислих, че тук, в този дом не живее никой, но от време на време минава роднина, за да нагледа къщата и да посвири.
- Вярно е, идва сеньор Едуардо, той е музикант и мой близък.
Така започна приятелството ни със сеньора Ракел Леонардо. Често се отбивах при нея на приказки, особено тогава, когато горещините бяха непоносими и тя не си позволяваше и за миг да поседи на терасата. Най-често я заварвах да гледа телевизия зад спуснатите пердета, обгрижена от климатик, който и даваше възможност да диша по-леко.
Според мен дамата не беше на повече от 48 - 50 години. Като изключим едрото, пълно тяло, лицето и беше перфектно гладко и красиво. Очите - с дълбок цвят, брадичката фина и леко повдигната. Общо взето, хубавата и глава не отговаряше на килограмите, които затрудняваха сърцето й.
В началото разговорите ни се свеждаха до ежедневието и слабото кафе, което аз правех. С малко думи, общуването с мексиканците е внимателно, движи се по определен етикет и всеки опит да се сближиш с тях е малко съмнителен. Трябва те да те открият сами за себе си и да преценят колко голяма ще остане дистанцията между вас.
Знаейки това, аз не любопитствах за нищо, което се отнася до живота на Ракел Леонардо. Разбрах, че е привързана към чернобежовата си котка, която понякога се люлееше заедно с нея на меседора. Веднъж ми каза:
- Днес Естер не ми се е изповядала...
- Коя е Естер?
- Естер е моята котка, която се прибра чак на разсъмване... Не знаех дали трябва да приема това като закачка или да продължа да питам как котката може да се изповяда.
- Естер беше моята съперница някога, обичахме един и същи момък. - Ракел Леонардо въздъхна. - Излизахме заедно по фиестите, а с нас винаги беше Хуанес. Вземаше ни под ръка и тръгвахме... Танцувахме и се радвахме, защото бяхме млади, а богатството, което притежаваме, бе голямата любов, която изпитвахме към Хуанес... Тогава не знаехме коя от двете той обича повече, само усещахме, че светлината, бликаща от очите му, беше голямата сила, която носеше у себе си... Една нощ... една нощ Хуанес ми даде годежен пръстен. Застанах на колене до него, облегнах се на гърдите му и в щастието си изпитах жал и тревога за Естер. Представих си какво бих изпитала аз, ако пръстенът беше за нея.... "Винаги ще ви подкрепям", каза по-късно Естер, когато разбра за годежния пръстен... Приготвихме заедно сватбената ми рокля, избрахме було, обсипано с перли. "Приемам всичко това, като за самата мен." - така ми казваше тогава тя.
Поканих Естер за моя първа шаферка. Тя си уши виолетова копринена рокля, косата и, в която имаше вплетени живи цветя, се спускаше до кръста - волна и прелестна, като самата младост... В църквата застана близо до мен и когато свещеникът ме попита дали ще взема за съпруг Хуанес Валенсия Анхел, аз се обърнах към нея, а тя спусна надолу клепачи искрено ме подкрепяше.
После пасторът се обърна към Хуанес и го попита дали взема за своя законна съпруга Ракел Леонардо Ернандес. Погледнах към него и в този миг съзрях над миловидната му уста една сълза. Тя се търкулна сякаш по посока на Естер Хабанера...
След две години Хуанес замина на работа в Сан Антонио и никога повече не чухме за него. Най-вероятно не беше между живите - така си мислихме, когато мина повече от година след заминаването му... А Естер остана да живее при мен. Не говорехме нищо за нашия любим - само портрета му обграждахме с живи цветя - аз и тя - жените, които го обичаха все още толкова силно, колкото и в началото.
Моята бяла рокля и булото, обшито с перли, заедно с виолетовата копринена рокля на Ракел висяха тъжно в празната стая със снимката на Хуанес. Свикнахме да живеем двете, като сестри - не можехме една без друга...
Гледах Ракел и си мислех, че тази история с котката не можеше да се случи другаде по света, освен по тези земи, където ако искаш - можеш да откриеш и да докоснеш чудото. Май че и аз имах веднъж този късмет...
Останах сама в просторната двуетажна къща, семейството бе заминало за седмица в Лас Вегас. Беше ми трудно да свикна с нощната тишина, стъпките на котките по перваза на прозореца, с внезапното почукване по стъклата на лимоновите клони и шума от падащи плодове... Една нощ обаче чух стъпки на горния етаж.
Помислих си, че моите близки са се върнали, прекъсвайки ваканцията си по незнайни причини. Когато се заслушах в стъпките, разбрах, че те отекват някак по-особено - по-бавно и тежко. Заглъхваха за малко, после отново се появяваха.
Изтръпнала от някакво внезапно чувство, изтичах по коридора към входната врата към терасата на първия етаж, откъдето се виждаше цялата улица. Нямаше и следа от джипа, с който семейството отпътува.
Скоро мина дежурната кола на полицията и някак си страхът ми се оттегли, но така и осъмнах, взряна в движението на рядко преминаващите по това време превозни средства. Едва когато чух шума от първия влак на метрото, се успокоих и заспах.
По обед мина домашната помощница, за да си получи заплатата, която бяха оставили в един плик. Разказах и за преживяванията си, а тя ми довери следното:
- Преди повече от трийсет години, когато са започнали да строят тази къща, се е случило нещо ужасно - убили са Хосе Бернардо. Дори той не е бил открит никога, само кръвта му попивала в слънцето, докато един ден и от нея не останала следа... Неговият призрак идва тук понякога, разхожда се нощем из къщата, душата му не е намерила покой и до днес.
Мина доста време от тази случка с нощните изпитания. Дори бях забравила или поне исках да забравя тази история. Една вечер се появи онази внезапна лятна буря, която за минути можеше да превърне облаците в потоп. Изтичах по стълбите нагоре, за да проверя дали е затворена вратата към горната задна тераса. До статуетката на Девата от Гваделупе извиваше тънък пламък свещ, който едва осветяваше входната част на етажа. Тогава изведнъж покрай мен се плъзна някаква сянка, която потъна към дъното на коридора...
- Хосе! - извиках.
Тогава видях как здрачевината срещу ми започна да се сгъстява и от нея изплува човек - млад и тъжен - това съзрях в първия миг - после се стопи, изчезна, изпари се натам, откъдето се бе появил...
Споменът изплува в паметта ми, докато слушах разказа за голямата любов на Ракел Леонардо, Хуанес и Естер Хабанера.
- А защо котката носи името на Естер? - попитах.
- Защото това е самата Естер... Тя се превърна в котка в нощта преди да погребем тялото и... Естер се разболя от невярна болест - тази болест не се лекуваше с нищо, дори ходихме при един шаман от Чиапас, но когато видя Естер - той наведе глава и мълчаливо разрови огъня нямаше надежда за нея... След не повече от година животът и се стопи, тихо и кротко се стопи животът на Естер... Заедно с мъката, която носеше в душата си... Бях на нощно бдение до ковчега и. Гледах бледото и лице, притворените очи, спуснатите къдрици към раменете и си мислех за съдбата на тази обична моя сестра, на която бе писано да изживее една голяма любов - дълбока и самотна, тъжна и наранена. Милвах цветята около нея, а сълзите ми капеха по нейните клепачи...
На другия ден, когато я спускаха в гроба, капакът на ковчега се надигна и оттам изкочи котка... Хората извърнаха главите си настрани, отдръпнаха се. Само аз се наведох, взех котката и тя притихна в ръцете ми. Тръгнах си с нея, защото знаех, че това е Естер... в това гъвкаво и диво животно се беше въплътил духът на Естер - връщаше се отново при мен, за да не бъда сама в мъката си по Хуанес.
Този разказ запълни живота ми задълго. Нарочно минавах по тротоара пред дома на Ракел, исках да видя котката, да открия нещото, което бе преобърнало живота и до необикновеност. Исках през очите и да съзра погледа на голямото приятелство и изгубената любов. Но никога не я срещнах нито зад оградата, нито по тротоара на бугамбилиите.
Този ден заваля ситен дъждец, който шумолеше в листата на портокаловите дървета чак до късните нощни часове. Връщах се от концерт, бях преизпълнена с музика, а дъждът ми се струваше като милувка в оня момент, който иде да охлади горещия ми възторг от преживяното.
Нарочно спрях таксито на ъгъла на "Фундадорес", за да измина разстоянието до моя дом под дъжда. Избрах тротоара на бугамбилиите, който, както споменах, минаваше пред къщата на сеньора Ракел Леонардо. С мокротата, която изпълваше нощта, се смесваха протяжни вопли - песен, която ми напомни за баладите на Куко Санчес. Тя се изливаше през отворената врата навън, бълбукаше сред небесните капки.
Вратата, както в повечето случаи, не беше заключена. Прекосих пътеката през градинката с калии и се озовах в преддверието към просторния хол. Срещу мен, с тъжна усмивка стоеше сеньор Едуардо. Акомпанираше си с китара и изричаше думи, които звучаха като заклинание. Съзрях Ракел, която лежеше, покрита с копринена куверта без да помръдне. Приближих я, хванах я за рамото и леко я разтърсих...
Приличаше на заспала - там, в нейното легло, в което не беше се сбъднал нито един от сънищата и, за щастие споделено с Хуанес, заслушана сякаш в думите от песента на Едуардо, в музиката на нощния дъждец... а в скута и, притворила очи, свита на кълбо, съвсем като жива, бе притихнала Естер.
От книгата с разкази и новели "Лилиум", на Виолета Бончева
