Светът ми беше разрушен. Аз бях разрушена...

Заболя ме. Все едно, че някой ме удари с юмрук в стомаха. Чак въздухът ми спря.

- Не те обичам вече.

Не бях и подозирала, че думите могат да причиняват осезаема физическа болка. Вратата след него се затвори тихо, а аз все още стоях безмълвна, бездиханна и смразена. Чух крещене.

Не, това съм аз. Тези викове излизаха от мен. Краката ми омекнаха и се свлякох на земята. Буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма, опитвах се жадно да поема въздух, да се съвзема.

Всичките ми мечти бяха свързани с него, а той си тръгна. Може ли човек да живее без мечти? Светът ми беше разрушен. Аз бях разрушена...

Виковете ми се смесиха с хлипания. Плачех, исках да го изплача. Да изплача всичката болка, която изпитвах. Да плача докато стана празна. Празна от чувства.

На сутринта трябваше да отида на работа. Вършех всичко рутинно, а наум крещях.

Защо светът не ме изчака да се събера, да стана отново цяла?! Защо не ми даде поне малко време да свикна с болката?

Клише. Но клишетата са истина.

Каквото и да стане, животът продължава.