Смокинено

Сряда посрещна утрото с чаша силно кафе и приповдигнато настроение. И как не! Някой беше оставил на верандата й плетен панер, пълен със зрели смокини. От най-любимите й. С разпукана кожичка. Узрели точно толкова, колкото трябва.

Седяха си там в панерчето и мигаха с клепачи:

- Дали ще напише и за нас някоя приказка - побутваха се с раменца смокините, докато чакаха Сряда да се събуди. Не можеха да си представят дори каква радост ще й донесат като ги види.

Сряда взе най-голямата и примижа от удоволствие. Смокиновият аромат се завъртя около главата й, направи няколко подскока и кацна на носа й, нашепвайки нещо със звънливото си смокиново гласче.

Заслуша се Сряда, опитвайки се да разбере какво й говореше ароматът. В началото нищо не схвана от цялото разбъркано смокинено-ароматно бърборене, но после съвсем ясно й се чу да казва "онова лято".

"Онова лято..." - повтори Сряда, прелиствайки наум пожълтелите страници на спомените си отзад-напред... към лятото... към "онова лято". И тогава пред очите й изплува картина.

- Пак разваляш хубавите смокини, като ги печеш за сладко, бабо - чу се да казва.

- На теб все не ти стигат, детето ми. Виж колко много има в градината - засмя се тя и погали косата й...

Вкусът на "онова лято"... безгрижното, с нежния глас, топлото докосване, дочената престилка, препълнена с узрели смокини, носещото се по улицата ухание на смокини и разтопена захар, идващо от стъкменото на двора огнище.

Бърборенето на съседките. Щуреещите наоколо деца. Олющените колена. Шапките от вестник. Моряшките фланелки. Нарязаните филийки топъл хляб и първото още горещо бурканче готово сладко. За да го опитат първо децата.

И онази първа среща... с пъхнатата в ръцете и книжна торба със смокини и първата бърза целувка по бузата от рижавото момченце с усмихнати лунички по лицето, което бързаше да избяга.

- Ако беше момиче, щеще да бъдеш досущ като Пипи - често му казваха децата.

- Ами може да ми викате Пипо тогава - отвръщаше, смеейки се момченцето.

Еххх... Замисли се Сряда. Колко ли спомени си седят кротко някъде, докато нещо съвсем неочаквано ги събуди.

Химикалът нетърпеливо заподскача по масата. Беше време за смокинова приказка. За "онова лято", което всеки някъде пази...

Из "Малки приказки за всеки ден", Македонка Шутова