Силата на мълчанието

През тези дни се изправих пред едно голямо лично предизвикателство, дадох обет за мълчание за 24 часа. Случи се абсолютно непланирано и не в момент, в който си представях, че мога, но сякаш дойде като много естествена нужда и много навреме.

Как го реших? Истината е, че думите "обет за мълчание" ми попаднаха пред погледа случайно и реших да потърся повече информация. Разбрах, че е практика в учения - съществуват манастири, в които живеят с такъв обет. Питагор е приемал ученици след като пазели мълчание в продължение на 5 години. Не знаех нищо повече, но в онзи момент си казах, че ще го направя, дори и за малко.

Какво се случи? Бях прочела и кратки записки на блогърка, която е практикувала мълчанието за седмица и беше описала няколко етапа. Не мисля, че изпитах някои от тези, които беше изброила, като гняв и тъга. Потъването в мълчание се случи по много естествен начин и го приех с абсолютно смирение.

Обичам да говоря, но нямам проблем и да мълча. Неприятното е, че досега бях избирала мълчанието, когато водех вътрешен бунт. Исках да накажа някого, когато не можех да изкажа нещо или исках другият човек да се сети. Не и този път. Този път нямаше нито една отрицателна емоция в мен. Просто изпразнена от всякакви предразсъдъци посрещнах всичко с тишина.

Предизвикателството беше не само за мен, но и за хората около мен. Нямах време да ги подготвя и те ме гледаха в недоумение, когато само показах думите "обет за мълчание". Интересното е, че още през първите часове осъзнах какъв проводник на гняв, конфликти и негативни емоции са думите и колко по-лесно утихват емоциите, когато бъдат посрещнати с мълчание. Критика или нападка, напрежение и ескалация, нищо не беше в състояние да ме докосне, мълчанието беше като щит, а за отсрещната страна също средство, което да овладее надигналите се емоции.

Осъзнах колко голяма сила са думите и колко голяма част от тях са напълно излишни в ежедневието ни. Исках по-малко, а това, което можех да свърша сама правех без да искам помощ от някой друг, нуждите ми сякаш намаляха. Чувах повече, виждах повече и нямаше никакво значение какво бих казала иначе, защото хората продължаваха да говорят и светът да върви по същия начин. Дори осъзнах, че хората около мен имаха по-голяма нужда да говорят и сега можех да направя това за тях - да бъда там и просто да слушам.

Вътрешният диалог утихна, нямаше излишни мисли, които по принцип задръстват съзнанието и пречат да живеем в настоящия момент и да сме напълно присъстващи - и физически, и ментално. Някои хора се притесняваха да срещнат погледа ми, мислейки ме за няма, други пък бяха безкрайно отзивчиви. Бих казала, че комуникацията с поглед и жестове създаваше много по-голяма близост и разбиране, свързване и толерантност. Близките ми хора също показаха неподозирана емпатия, смирение и готовност за помощ.

Разбира се имаше и бунт: "Защо го правиш това, хайде говори, че ще се побъркам, хората какво ли си мислят?". Каквото и да си мислеха хората, те бяха много повече хора от когато и да било, просто защото тук слухът и думите нямаха никакво значение. Всичко беше просто и на едно много по-физическо и естествено ниво. Никакво его.

Не мога да кажа, че не изпитвах някакво неудобство, когато трябваше просто да мимикирам на непознати, но наистина беше минимално и в комуникацията ни липсваше един голям крайъгълен камък - егото! Моето, когато говоря (какво ще кажа и как) и това на хората (как възприемам и интерпретирам).

Друго невероятно нещо беше сензитивността ми, която се изостри. Имах чувството, че усещанията ми стават много по-силни, когато думите изчезнат. Едно докосване, един аромат, всичко беше още по-запомнящо се. Това беше само след няколко часа, а след по-продължително време?

Изражението ми също се промени. Знаете, че лицата ни са карта на вътрешния ни свят, моето определено се изчисти, защото вътрешен диалог нямаше. Нищо не напираше да бъде изречено, нищо не ме тревожеше, нямаше следи от казаното през деня.

Имаше само едно нещо - смирение, че аз съм там и съм мълчалив наблюдател и участник. Не се боря да изкажа мнение, не влизам в конфликти, не трябва да се защитавам, не отправям критики, не злоупотребявам със силата на словото. С мълчанието си можех да правя всичко и думи не ми трябваха.

Дори за кратко, обетът за мълчание беше изключително силно преживяване. Такова, което наистина ми отвори очите за силата и мощта на словото. Толкова голяма и не мисля, че до там осъзната. Думите наистина имат невероятна енергия и ако сте чели знаете, че нищо не се губи и всичко казано продължава да отеква в пространството. Дали и това не е един от начините да създаваме кармата си?

За реактивни хора като мен, това е важен урок, за такива, които реагират импулсивно и са способни да кажат всичко в изблик на емоция, а после?

Думите наистина оставят отражение както физически върху нас, така и емоционално върху другите. Думите са енергия и с всяка изречена напразно ние сякаш похабяваме от нашата собствена. Думите са сила, но използвани неправилно могат да бъдат голямо зло, както за нас, така и за света. Те са благодат, но и отговорност. Без да говорим определено можем да живеем.

И някак си, колкото и налудничаво да звучи за повечето хора сега, един ден може би наистина няма да има нужда да изричаме каквото и да е, за да можем да комуникираме. Но тогава сигурно ще сме достигнали едно много по-голямо, цялостно и истинско ниво на съзнание, в което няма да има нужда да носим маски, няма да сме роби на страхове и негативни емоции. Това, което ще ни води, ще са отворените ни сърца и чистотата на душите ни. И да, думи няма да ни трябват.

Още интересни текстове на автора може да откриете на facebook.com/mumsfirstdiary