Що е то любовта?

Любов тук, някъде, навсякъде. Любов – поглед, в очи толкова чисти и едновременно неразгадаемо потайни. Любов безмълвна, потънала в едни очи.

Питам се понякога коя е тя, срещали ли сме се някога? Може би в някой бар, може би сред някакви тълпи. Някъде в нищото, безвремието, в което Тя превърна онзи миг. Тя е способна да даде крила, а политайки на тях ние да загубим себе си, защото това е Тя, любовта, силно измъчваща и толкова невинна някак.

Онова красиво чувство, каращо ни да бъдем подвластни на измамни скрупули и желания, на чувства без покритие, само защото вярваме в нея. Някак искаме да достигнем до нея, вътрешно в себе си, знаейки, че тя не идва по поръчка.

Любовта ни кара да бъдем добри, да прощаваме, да вярваме, понякога в нея, а понякога в онези, привидно чисти очи. Кара ни да оправдаваме постъпки, погледи, думи, изписани с многоточие. Пробужда в нас разбиране, което не се гради на доводи. Любовта ни кара да сме добри, но дали не е измамно това красиво чувство?

Но дали това е тя, Любовта… Не вярвам. Любовта не ни позволява да чувстваме болка, тя не е нарисувана от съжаление. Истинската любов не се гради на компромис, а на съвместяване. В това да почувстваш другия, да искаш да си с него, да желаеш миговете, в които имате възможност да сте заедно, да желаеш да изживеете всичко заедно, цял един живот.

Любовта е да разбираш човека до теб, да вярваш в него, да страдаш с него. Да обрисуваш душите си в едно, защото любовта е цялото на две души. Всичко останало е ежедневие, мигове на мимолетни настроения. Настроения, които трябва да разбираш, но не и да осъждаш, настроения, в които трябва да се влюбиш, защото те рисуват човека срещу теб.

Любовта е да отдадеш себе си на непознатото, за да го опознаеш, да се впуснеш в тъмното, непонятното, необяснимото. Любовта е, когато те попитат "защо го обичаш?" ти да можеш да им кажеш само "защото това е Той, защото е такъв".

Това е любовта… Всичко друго е просто мимолетно влюбване.