Санкт Петербург през юли
"В Петербурге есть эта загадка – он действительно влияет на твою душу, формирует ее". Йосиф Бродский
Санкт Петербург е смес от история, култура, водни канали и плуващи корабчета в тях, руска кухня, Ана Ахматова и нейните поетични истории за любов, тъга и Моделиани, великите Йосиф Бродский, Владимир Набоков с "Лолита", Корней Чуковски с "Доктор Охболи", Дмитрий Шостакович с "5-та Симфония", Феодосий Шчедрин – скулптор, създал монументалните фигури на фонтаните в двореца Петерхоф, мостовете над река Нева, срещите с хубави хора, носещи позабравените вече у нас качества, като доброта и простота в отношенията, другарство и вежливост.
В Санкт Петербург е учил от 1908 до 1914 г., заедно с Марк Шагал и Василий Кандински, нашият голям художник Сирак Скитник, първият директор на БНР.
Градът се пука от орди туристи, които са като пълзящи насекоми и по улиците му, особено по централните е като в мравуняк. Двуколесните тротинетки са на мода и тук и даже има огромни надписи, с предупреждения, как да се ползват безопасно, при употреба в тълпата.
Руската аристокрация от миналото е оставила своите преживявания, записани по сградите, мостовете, реката, в дворците, книгите и в църквите. Ермитажът е най-същественото място от онова време, стоящ гордо на "Дворцовия площад" и предизвикващ видението, сякаш от парадния му вход всеки момент ще излезе императрица Екатерина Велика със свитата си.
После дошлата революция е отмила блясъка на отминалото време и е добавила своите собствени истории в града, като корабът "Аврора", "Смолни" и "Ленин", метрото с великолепните художествено изградени подземни спирки, музеите със следите от блокадата на немците по време на Втората световна война, отпечатъците от смъртния глад в гените на наследниците на оживелите от онези години, любовта към четенето и култа към книгата, сладоледът и много други неща.
Днес Санкт Петербург е многомилионен съвременен мегаполис, в който амалгамата от традиции, минало и настояще са едно цяло, което е превърнало града в уникално място.
Може би в този град, съвкупността от неприятни метеорологични условия, историята, архитектурата, културата, музиката и словата от всекидневието, излети в неповторими литературни произведения, присъстват в живота на хората по един елегантен и ненатрапчив начин и са добри катализатори за изграждане на човешки гении в различни области на живота.
Дори и през месец юли времето в северната столица на Русия – Санкт Петербург е доста хладно. За средата на лятото, когато у нас са горещниците, там си е около 10 градуса и има дъжд, вятър и мъгла.
По витрините на "Невски проспект" видях да рекламират палта, вместо летни стоки, но това си е въпрос на маркетинг и сигурно там си работи. Видях и как от летище "Пулково" тръгваха десетки самолети с щастливи летовници за Анталия, Турция, вместо за нашите Златни пясъци и Несебър. Но това също сигурно е маркетинг, нали така!
Търся новата си санктпетербургска история, въпреки дъжда и лудницата от много туристи, сред които дори и бури на преклонна възраст от ЮАР. Този път, като поизпечен вече пътешественик, придобила опит от срещите ми с руската действителност, съм готова за всякакви изненади.
Нося си специални сгъваеми силиконови галоши против киша и кал, които вършат прекрасна работа, когато проучвам интересни сгради, градини, паметници или исторически улици и започва ненадеен дъжд.
Надявам ги върху маратонките и съм като с вседоходки. Другите туристи ме гледат завистливо, но така не спирам и съм въоръжена и винаги готова за градски или царски приключения в града на река Нева.
Времето може да ме озадачи в Санкт Петербург, но хората не. Все същите добродушни, с широки сърца, приятни и интелигентни хора срещам там. Личи си, че руското домашно възпитание е и си остава на добра позиция, възрастните хора се уважават, прави им се място за сядане в метрото, носят им торбите по улицата или им купуват продукти в магазина, като помощ.
И там пенсиите са малки и съществува интересна инициатива – в някой супер на касата има платени, например 50 пакета с храни от първа необходимост, които възрастни хора получават безвъзмездно, след като покажат паспорта си, че са пенсионери. И това се прави често, в различни райони на града и не само за празници.
В Санкт Петербург съществуват т.н. "Столовая", малки ресторантчета с почти 24-часов работен график, където се предлага традиционна храна на добри цени – блини, супа борш, супа солянка, пелмени, пирожки, олади, гъбен пирог и много други.
Тези заведения за хранене съществуват от десетки години, защото все още много хора живеят в комунални квартири и нямат условия да си приготвят собствена домашна храна, понеже кухнята им е обща за 5 до 10 семейства, например. Така на ниска цена се хранят приблизително както у дома си.
В центъра на града има огромно количество сгради, които се използват точно за комунални квартири. Те са изградени в типичния питърски стил, монолитно, на по 5 до 8 етажа, но са занемарени, олющени и на места с прогнили врати и черчевета на прозорците.
Обитателите им поставят хранителните си продукти за съхранение между прозорците, защото нямат хладилници (все пак е 10 градуса навън през деня, а нощем температурите падат още повече).
Опитах се да изследвам този феномен, останал като последица от други исторически времена, но нямаше как да разплета тази загадка. Прекалено е комплицирана и има втъкана в себе си много съдби, животи, чувства, начин на светоглед, както и може би проявена небрежност към този красив жилищен фонд.
Руснаците обичат да пият квас, напитка създадена чрез ферментация на хляб с дрожди. Близка е до бирата, но има по-слаба алкохолна проба. За първи път пих квас, който ме плени с простотата и истинската си близост до нравите на местните.
Заприлича ми малко на нашата боза, но не е сладка напитка, а трапезна, подходящ акомпанимент за всяко хранене за през деня, пие се от всички възрасти и заради съставките си е калорична.
"Курица не птица и Болгария не за граница" (буквално преведено: "кокошката не е птица и България не е зад граница" - това е известна шега за руския туризъм от преди години) ми каза една възрастна рускиня, на около осемдесет и повече години, с която се оказахме седнали на една и съща пейка, за кратка почивка в Лятната градина на Петър Първи, намираща се на Крайбрежната улица, покрай река Нева.
Това е най-старата градина и символ на града, строителството й започва през 1704 г. Тя е била любимо място за разходки навремето на царете и свитите им, а след това се превръща в поетично място за срещи за обикновените питерци.
Уникалната флорална атмосфера е допълнена в стилизиран вид с езерца, удивителни фонтани, разнообразна растителност, скулптури, павилиони. Тук се намира и летният дворец на Петър Първи. Ана Ахматова пише през 1959 г. специално стихотворение, наречено "Лятна градина" и е посветено на тайнствата й.
Дамата, с която споделях пейка полюбопитства, какво съм видяла днес и аз й разказах, че идвам от Смолни, който не бях посещавала никога преди това. Показах й картата на града и как съм дошла пеш оттам, напряко. Заговорихме се, за града и живота днес и тя попита, дали искам да чуя нещо необичайно и аз кимнах утвърдително с глава.
Оказа се, че дамата е от семейство, преживяло гладомора в блокадата от немците през Втората световна война. Тя ми каза буквално "раните от тогава са мястото, от където влиза сила и енергия в нас, за да продължим. Болката от спомените ни припомня, че страданието може да води и до светли мисли и постъпки. Сега гледам напред и съм казала на внуците си, че животът е хубав и на всяка цена трябва да се живее повече от добре".
Изтръпнах от думите на достолепната рускиня, която така естествено, по философски гледаше на нещо, което въпреки изминалото време е и ще остане зловещ отпечатък в човешката история. И се замислих, дали в гените на нейните внуци има закодиран онзи военен ужас и дали от психологическа гледна точка, гладът има отражение в днешното ДНК на поколенията, наследили психически, физически, интелектуално и емоционално онези времена?
Силно заинтригувана от възрастната дама, с която съдбата неслучайно ме срещна, променям програмата си и посещавам новия 3D панорамен музей за сваляне на блокадата над Ленинград, който се намира извън Санкт Петербург.
Изграден е в чест на 75-та годишнина оттогава и в много реалистичен военен сюжет е разказан един ден от операция "Искра", в детайлни епизоди, за пробива на защитниците на Ленинград на 900-дневната немската блокада, в която загиват 1,5 млн. руснаци.
След видяното, съм убедена, че питърци дълбоко ценят свободата си и искрено почитат жертвите на изминалото военно време.
Като продължение на интереса ми към събитията около блокадата на Ленинград, посещавам крепостта Шлисельбург (Градът-ключ)на остров Ореховий, на Ладошкото езеро. Основана е през 1323 г. от новгородския княз Юри Данаилович и я нарекли "Орешек", защото отбранителните й кули са били изработени от масивно орехово дърво.
Има интересна история, островът е бил и под шведско владичество, което в последствие Петър Велики прекратява, като го превзема. По-късно е използвана за затвор на декабристите, а през Втората световна война е била превзета от немците, до отвоюването й през 1943 г., в същата операция "Искра", за която споменах по-горе.
До музейния форт на остров Ореховий се стига само по вода, с корабче. Най-силно впечатление ми направиха килиите на декабристите, в които лавиците с книги си стоят така, както са оставени навремето. Днес, освен с образователна цел, фортът се използва и като реалистично място за заснемане на исторически филми.
Русия има много лица, но за да ги опознае човек, трябва да ги види отблизо, за да разбере тайните им – минали и настоящи.
Срещнах обикновени руски хора, с изморени очи и вехти дрехи, каращи колело или носещи дисаги с вещи, както и стилни граждани, забързани по всекидневните си дела, облечени по последен писък на модата. Във всеки един от тях е закодирана частица от преди и предадена генетично, тя продължава да се отразява и на днешния им ден.
Усетих ритъма на града и на река Нева, по която се носи животът около и в Санкт Петербург и напомня, че всяка преживяна история е част от мига, в който съм била там. А времето е общият знаменател на човешкото измерение и ни предлага силата си, от която черпим своето продължение. През деня и нощта, до следващия изгрев и залез.
