Приказка за Флем и нейната доброта

Имало едно време едно царство. Земите му се простирали някъде далеко на север. В царството живеела жена, която била учителката на децата в царския двор. Наричали я с красивото име Изабел.

Така се случило в живота на Изабел, че била сам самичка на света. Нямала си братя и сестри, а хората казвали, че родителите й починали малко след като се появила на бял свят, така че не помнела времето, в което не е била сама. Изабел била различна, много по-различна от всички други хора в царството. Не остарявала. Откакто навършила тридесет години, спряла да остарява и винаги си стояла млада и красива.

Минавали десетилетия. Хората се раждали, остарявали и умирали, а Изабел винаги оставала на тридесет. Колко царе се сменили вече дори и тя не помнела.

През деня си имала децата, които много я обичали, но вечер те се прибирали по домовете си и през дългите нощи приятели ѝ били само далечните звезди, светещи високо на ясното северно небе. Чувайки веселия глъч от съседните къщи, жената се взирала в звездното небе, мечтаейки и в нейния дом да се чува детски смях. Тайничко си пожелавала да дойде денят, в който нежни ръчички ще обгърнат шията ѝ и невинно детско гласче ще прошепне:

- Лека нощ, мамо!

Останала сама в тишината на нощта, поседнала на стола пред дома си, младата жената често споделяла със звездите копнежите си, а после уморена от мечти заспивала под открито небе. Сутрин се разбуждала, стоплена от първите слънчеви лъчи и бързала да отвори вратите на училището, за да посрещне чуждите деца. Така се редували дните и нощите на учителката и нищо ново и различно не се случвало столетия наред. Учениците пораствали и поемали по пътя на живота си, а местата им се заемали от техните деца. Звездите все така тайнствено и тихичко светели на небосклона и поемали силата на мечтите ѝ за собствено дете.

В една такава тиха и спокойна нощ жената потънала в прегръдките на съня и нищо не предвещавало, че това ще е последният път, в който заспива сама и без дете. Този път нощта била тъмна и непрогледна. Нямало ги и звездите горе на небето, може би натъжени и изморени от самотата на учителката, избрали да се скрият тази нощ.

Детски плач прекъснал съня й. Отворила очи Изабел, а над нея горе на небето светела силно една единствена звезда. Познавала я. Тя била най-близката ѝ приятелка и никога не я изоставяла. Дори когато всички други нейни сестрици-звездици ги нямало, тя винаги била до Изабел. Наричала я Флем. Усмихнала се Изабел на приятелката си Флем и тъкмо притворила очи, за да потъне отново във вълшебния свят на сънищата, когато детският плач за пореден път разкъсал тишината на нощта.

Изправила се Изабел и без малко да настъпи малкото голо телце, лежащо пред краката ѝ. С треперещи ръце повдигнала детето от земята и го притиснала до гърдите си. Чудото се случило. Небето ѝ изпратило момиченце. Любов изпълвала сърцето ѝ и с всеки удар топлината се разливала до всяка клетка на тялото. Душата ѝ сияела. Самата тя сякаш излъчвала звездна светлина.

На небето все така стояла самотно единствено Флем. Дали пък другите звезди не са били против да изпратят звездно бебе на Земята? Не знаела и не я интересувало. Толкова била щастлива, че дори не забелязала странностите на детето си. Това била нейната дъщеря и щяла да се казва Флем, на името на звездата, която я изпратила при Изабел. Всяка нощ преди да заспи, Изабел благодаряла на звездата Флем за щастието, с което я е дарила, а тя сякаш се усмихвала и намигвала, присветвайки по-силно.

Щастлива била Изабел с дъщеря си, но животът им започнал трудно. Тялото на Флем било покрито със странни светещи люспи. Само лицето на момичето било с човешка кожа и напомняло за истинско землянско дете. Хората от царството шушукали и се чудели дали да продължат да изпращат децата си в училището на Изабел. Не стигало, че преди много години бабите и дядовците им приели нея, паднала незнайно как от небето, а сега и странната й дъщеря.

Самата Изабел не вярвала, че е дошла от небето и не обръщала внимание на хорските брътвежи. Продължавала всеотдайно да учи децата в царството, а нейните уроци не били обикновени. Заедно с математиката и граматиката, Изабел била единствената учителка, която учела децата на астрономия, любов и доброта. Обичала дъщеря си Флем, но обичала и учениците си. Дарявала ги с любов и внимание, каквито давала и на собственото си дете.

Годините минавали и малката Флем се превърнала в девойка, но тъкмо навършила тринадесет години, когато спряла да расте и си останала завинаги тийнейджър и все така различна. Красиво и бяло лице, алени и усмихнати устни, искрящи и добри очи и тяло, покрито със светещи люспи, които Флем понякога криела с дългите си златни коси.

Често се случвало децата да са лоши с малката Флем. Повлияни от думите на родителите си, които чували у дома, странели от звездното момиче, обиждали я и ѝ се подигравали. А как отвръщала Флем на това? Ставала ли зла и лоша? Натъжавала ли се? Не, напротив. Колкото по-лошо било някое дете, толкова по-безусловна любов и желание за приятелство изпитвала Флем към него.

И рано или късно любовта побеждавала. Детето се пречупвало пред силата на добротата, която излъчвала Флем и се преобразявало. Очите му светвали различно, сърцето му се изпълвало с любов. След всяко преобразено дете и нещо с Флем се случвало. По една светеща люспа се отделяла от тялото й, а тя я подарявала на новия си приятел. Децата пазели своята люспа и когато пораснели, тръгвали по света, за да разпръснат силата на безусловната звездна любов по всички краища на Земята.

А баба ми разказваше, че когато някога далеко из царството се родяло лошо и непослушно дете, често родителите го изпращали в училището на Изабел и Флем. Не след дълго то се връщало в родния си край, стискайки в ръка своята люспа Любов.

- Бабо, а не свършили ли люспите на Флем?

- Не, чедо, не са свършили. Моята баба ми каза, че люспите никога няма да свършат, както няма да свърши и любовта между хората.