Посткомунизмът

У нас след промяната съмнителните бизнесмени се надпреварваха да спонсорират конкурси за миски, топмоделки, чалгарки. Износът на проститутки на Запад процъфтяваше. Вместо обещаваните силиконови долини, процъфтяваха  и силиконови клиники за разкрасяване (както гласи рекламата  „Твърде съм красива, за да работя. Благодаря Ви, доктор Енчев”).

Рекламната индустрия и медиите се надпреварват в сексуалното експлоатиране на жените – разголени жени продават на мъжете всичко - от коли до бира. Нито една феминистична организация не протестира. Жълтите и хибридни вестници и списания се надпреварват в публикуването на снимки на чалга певици и скандални пикантни подробности от живота им. За да внушат образа на новата „силна” жена, силиконовите красавици се въоръжиха  с фалически фетиши на властта – камшици, ботуши, фуражки, дори с дула на оръдия и с вулгарен език. И всичко това на фона на вързани, бичувани, затворени в клетки и противогази разсъблечени мъже. Както изтъква Ив. Дичев „С една дума, преходът беше от трансгресията - субект (мъж, който казва) към трансгресията - обект (жена, която показва). Мъж и жена тук са условни полюси, доколкото и в началото имаше цапнати в устата жени, които се държаха „мъжки“, а в края – пищно изглеждащи мъже, които сменяха тоалети.”

През 1994 г. така нареченият случай „Адриана” – мъж се подложи на операция за смяна на пола „за разкрепостяване на нравите, за истинска демокрация, където всеки ще бъде господар на тялото си” - се превърна в медийна сензация” (24 часа, 9.1.1994, по Касабова 2004, 41). Двайсетина години по-късно такъв избор вече не е актуален – примата на българската чалга Азис надяна женски рокли, но не обръсна мустаците си и не инжектира силикон в гърдите си, а в пениса си. Очакванията на левия феминизъм, че мъжката хомосексуалност ще допринесе особено за равенството между половете сe оказаха твърде преувеличени поради все по-силния култ към маскулинността в гей културите, така добре описан от К. Паглия (Paglia 1992). Най презирани днес и от хетеросексуалните и от хомосексуалните са „провалилите се” феминизирани гейове, постоянни карикатурни персонажи на телевизионните комедийни скечове.

В балканската чалга, която даде хляб на много талантливи певци и певици, няма нищо осъдително. Изумителна е порнографизацията  на българската и румънска чалга на фона на лиричната турска, гръцка, пък и сръбска чалга. Още в зората на феминизма жените протестират срещу представянето им само като обекти, тела, а не субекти, личности. През 1851 г. британската феминистка Елизабет Стонтън призовава жените да изоставят неудобните тесни и дълги поли и да избягат от налаганото им битие „на фантазията, модата и глупостта” в царството на „разума и морала” (Davary, 2009, 7).

Феминистки от втората вълна на феминизма в САЩ протестират срещу конкурса „Мис  Америка”, проведен през 1968 г., по този повод известната феминистка Дж. Гриър пише: „Писна ми от тоя маскарад. Писна ми от това да се преструвам на вечно млада. Писна ми да се вглеждам в света през фалшиви мигли, ужасена от дъжда, от вятъра, от волния танц заради страха от потта и лакираните ми къдрици. Писна ми от стаите за пудрене” (Davary, 2009, 8).

По повод на дискусиите за носене на забрадки от жени мюсюлманки в Европа,  Цв. Тодоров отбелязва „Разбираемо е, ако понякога се дразним от характерните особености на другия, само че трябва да сме готови да подлагаме на дискусия и собствените си възгледи. Бихме могли да си зададем, например, въпроса какво е по-неприятно за една жена? Да носи забрадка или да я показват разголена по разлепени навсякъде афиши, изложена под погледите на всички?” (Тодоров, 2010, 22).

През 1994 г. във в. „24 часа” (26.02.) Анри Кулев се оправдава с „примитивния” европейски феминизъм, който е попречил на  неговия филм „Горгоната” да получи награда на Берлинския фестивал: „Донякъде, защото в момента из Европа шета мощно феминистично движение, което за жалост е на доста примитивно ниво. Много остро се реагира дори на полуразголено женско тяло. Показването на акт на екрана се смята за нечувана обида. А в журито имаше две феминистки. Ето защо не хранех никакви илюзии за награда” (по Касабова 2004, 38).  

Автор: Петър Воденичаров

Сп. "Балканистичен форум", кн.3, 2011.

Следва продължение.