Порасналото дете, което отново събуди любовта и красотата в себе си

Имало едно дете. Като всяко едно дете, то обичало живота, радостта, играта и свободата на това да си невинен. Обичало да рисува, да пише, да създава различни форми и формати. Светът е бил неговото платно, а сърцето му – неговите четки.

То творило с цялото си същество – давало всичко от себе си, за да получи дори и капчица любов насреща. Тъй като то самото чувствало, че е любов, не разбирало напълно защо е толкова трудно за другите да отвърнат по същия начин.

Детето се стараело все повече в своите произведения, но насреща не получавало дори и усмивка. То ставало все по-изобретателно, създавало изключително много красота, но тя не била забелязвана.

Много често даже, то било укорявано – че заема твърде много място или твърде много време. Или че прави бели и мръсотии, или че изобщо си губи времето с тия неща.

Детето било страшно объркано. Защо неговата любов е така порицавана? Защо неговата красота е така помрачавана? Защо неговата радост е така задушавана?

За детето, единственият отговор, който съществувал е, че то не е достатъчно обично и красиво, и че радостта и любовта му са прекалени и нередни.

Започнало да прикрива чувствата си и да заглушава силната енергия, която извирала през него. Започнало да се потулва в ъглите все повече и да се затваря все повече в себе си. Не искало да навлича гнева на близките си и да ги разсърди. Затова по-добре било да си стои в сянката и да не се набива много на очи.

Минало много време и детето забравило за силната любов и красота, които струели от него. То се чувствало комфортно в сянката на собственото си аз. Там било по-сигурно и нямало опасност от конфликти и конфронтации.

Известно време нещата вървели спокойно, порасналото дете навлизало все повече в живота. Но с годините, то започнало да се сблъсква с все повече препятствия. Блъскало се здравата, чак до болка.

Докато в един момент болката била толкова силна, че то рухнало на замята. И до себе си, в този момент на погром, то видяло тази същата сянка, под която толкова време беше намирало убежище.

Защо тази тъмнина, доскоро толкова позната, сега била толкова мрачна и зловеща? Нима не бяха най-верни приятели досега? Защо тя го предаваше и не успяваше да го спаси?

Порасналото дете плю на сянката. Разбра, че любовта, която някога извираше от него беше се размътила с мрака и беше загубила силата си. Разбра, че красотата, която преди години то излъчваше, беше почернена от сянката.

Порасналото дете осъзна, че бе станало едно отражение на малкото дете вътре в себе си. Осъзна, че страхът от това любовта му да не бъде отхвърлена, бе превзел живота му като зъл диктатор. Осъзна, че то не живее в светлината на живота и сътворението, а се губи в мрака на собствената си болка и страдание.

Разбра, че без любов, животът е просто една холограма. Че без красота, светът е илюзия. Че без да бъдеш себе си, всичко е просто една велика заблуда и измама. И измамникът, и измаменият си ти самият.

Порасналото дете се зарече да направи всичко възможно отново да събуди любовта в себе си и да възобнови способността си да създава красота. Обеща си да си прости за жестокостта, че е отрекло себе си от ранна възраст. И също така да прости на хората, които не са били способни да приемат светлината му.

И днес, това пораснало дете, един красив човек, знае и вижда всичката красота в света около него. Като един лъч в тъмнината, успява да освети всяко едно дребно добро и всеки един миг обич. Тази душа осъзнава, че всички човеци в този момент са едни малки деца, които са скрили себе си в кюшето на живота си и се страхуват да покажат любовта и красотата си.

Но също знае, че няма по-могъща сила от тази на любовта. И не се страхува тя да не бъде отхвърлена. Защото знае, че дори и да не бъде разбрана, не ще бъде помрачена.

Още интересни материали от автора може да откриете на vilinachristoph.com.