Поезията - изстрел в сърцето на тъмното

Новата книга на Методи Джонев - път за към края, за към нищото - всичко

Поетичният „вулкан” на Методи Джонев „изригна” още една нова книга.  Този път - „Гъби след дъжд”… Стиховете му в нея са все така кратки, като самия живот. Но и „крайъгълни камъчета в овалния кабинет на времето”.

Гласът му в нея още по-настоятелно поставя фокуса, солта в раните на света, посочва причините за болестта му, но без назидание, неизключващо нечия вина. А по-скоро с разбиране, съчувствие и самоналагащи се изводи, тънко прозиращи в оригиналните му метафори.

Най-краткият му, програмен стих, - „…като гъби след кръв/ никнат братски могили…” -  препраща и към много други разрастващи се случвания. Но всички те тръгват от живеещия в кръвта дух, който  и сълзѝ, и тъгува самоубийствено, но и зове за справедливо възмездие.

А по етруски издълбаните от Методи дълбоки словесни бръчки върху челата на житейските камъни, особено спомагат да набъбне в паметта на времето тази бумерангова енергия.

Но полагат и съчки на любовно „просвещение на инквизицията в краката безпросветни”. А без това поетово любомъдрие, няма истинска поезия. Затова нейното знаме е „съшито с бели думи”, а непостоянната й душа все си търси небесното тяло. Затова е „изстрел в сърцето на тъмното”. И в същото време - „акорд от предмузикална вакханалия”.

Поетичните изстрели на М.Джонев не „проливат” кръв, а само сеят мо́рави стихове, които по принципа на хомеопатията, усилват лечебната криза. Засява и морни трохи - маята за бъдещите хлябове. Та нали, назовавайки негативите, те се трансформират в позитиви. Сякаш казваш: „И прав му път на този път”, който има право и да се саморазбие, за да си научи урока, макар и по трудния начин. Да отиде в нищото, в което има толкова други потенциални възможности и решения.

Поетът разбира, че това днешно безсмислие продължава да  си тече, неслучайно, в руслото на живота. За да може пороят -„въртоп  от пяна с неясен цвят” - да го доближи до брега на правдата. Защото овъгленото е и напомняне за началните искри. И след  всяка „сапунена опера на маестро Пилат”, след всички прелюбезни шумотевици, следва една непременена, но непременна тишина. 

А до тогава, на поета му е достатъчно да пребивава в светлото на стиха, макар и дълъг, колкото едно примигване. Непоколебим, неотстъпен от житейското и естетическото си верую, което включва най-вече огромната му, поривиста жажда за съвършенство, свободолюбие, правдивост, хуманност, състрадание…

И отново, като живота, кратък във формите, но и „крайъгълен камък в овалния кабинет на времето.