Онези, които те правят отново цял...

Замисляли ли сте се колко човека сте срещнали досега в живота си? Колко пъти сте чували или сте изрекли думите "аз съм еди-кой-си"? Според мен числото е поне петцифрено. И колко от тези вече познати хора влияят на живота ви?

Някои от тях просто преминават и оставят някакъв избледняващ с времето спомен. Други идват мълниеносно и винаги ще се запазят в някоя клетка от мозъка ви. Трети - ще се превърнат в добри познати, които с удоволствие ще поздравявате по улицата. В четвърти ще се влюбите и ще мечтаете да ходите заедно на море, а всичко, което ще постигнете е някоя случайно изпросена бира.

С представителите на петата група ще ходите наистина на море, на боулинг, на китайски ресторант, на Малдивите, и където още влюбените ви сърца ви отведат. Най-странна обаче остава шестата група. На онези пресичащи житейския ви път странници, които се превръщат в приятели. И е странна, защото е твърде разнородна и хаотична, и различна, и динамична. Непостоянна.

"Колко приятели имам?" Задавали ли сте си този въпрос? Обазалагам се, че да. Или най-малкото сте поглеждали към числото, изписано на профила ви във "Фейсбук".

Аз се питам прекалено често. Ще кажете "явно имаш кофти приятели". Всъщност имам чудесни приятели - добри хора, умни, чувствителни, готови да помогнат при нужда - било то с гаечен ключ или с чаша вино в ръка.

Според "Фейсбук" имам точно 397 приятели. Преди няколко години бяха повече, с 300 повече... но с времето разбрах, че бройката "кухи" приятели е безмислено голяма. Та... Според приятелите ми имам доста приятели. Според най-добрите ми приятели имам едноцифрено число приятели. Според мен...?

Всъщност повече ме вълнува какво изобщо значи "приятели". Кой го определя - аз, близките, обществото? Ако някой винаги оказва помощ при нужда, приятел ли е? Или някой, с когото се чуваме всеки ден? Някой, с когото се виждам два пъти годишно, но общуването винаги е много естествено и приятно, или друг, с когото имаме толкова много общи интереси, че можем да говорим с часове? Или просто някой, който усеща, когато се разпадаш и е там, за да събере парчетата ти заедно...?

Може би всичко това е приятелство. Различно по пол, възраст, религия, интереси, емоция. Както можем да имаме, така и можем да бъдем различни видове приятели, различни хора. Предполагам, че се усеща още от първата среща с другия човек. От първата шега. Дума. От енергията, която излъчвате. Лошото идва (време беше...), когато осъзнаеш, че само малцина можеш наистина да наречеш "приятели". А другите - просто добри познати.

Моята представа за приятелство се промени с времето. Защото аз се промених. Защото научих разни житейски уроци, когато не бях готова. Защото може би, но само предполагам, пораснах. Без да искам и без да усетя. И разбрах, че освен че приятелите ми трябва да пасват на темперамента ми, те трябва и да са готови да залепят по една лепенка на често разочарованата ми душа.

Ако може зелена лепенка на оранжеви охлювчета. Защото когато бях малка една лепенка с охлювчета на ожуленото коляно изведнъж правеше света отново красив и весел. Сега светът е друг. И ние сме прекалено високо от тревата и вече не чувстваме онзи земна енергия, която сама по себе си е достатъчна, за да бъдем щастливи.

Все по-често сме сиви, уморени, отегчени. И не искаме нищо. Дори шарена лепенка не искаме. А толкова много се нуждаем от нея.

Днес далеч по-малко хора имат запазено кътче в напуканата ми душа. И това са приятелите, най-истинските, онези с лепенките. Които без да усетиш как, те правят отново цял.