Нощна разходка в София

Събота вечер. Октомври. Няколко различни покани за приятно прекарване на вечерта и нито една удовлетворяваща емоционалното ми състояние. Излизах от една дълга бизнес среща, която продължи в още по-дълга бизнес вечеря и накрая, въпреки обзелото ме въодушевление от отварящите се пред мен възможности, бях изцедена докрай и исках да остана сама. Не ми се прибираше вкъщи, затова се самопоканих на нощна разходка из София.

Беше валяло и настилката беше мокра. Светлините на сградите в центъра и атмосферата на въздуха след дъжд извикваха на повърхността меланхоличната ми страна. Оставих краката си да ме водят, което отне няколко крачки в различни посоки, докато "изключа ума" и се оставя на завладяващия ме романтичен порив.

Тръгнах през градинката пред Народния театър и се спрях пред емблематичния ѝ фонтан. Играта на водните струи ми се стори изключително интересна, че дори направих няколко снимки от различни ъгли. Може би съм изглеждала като туристка, но гледах да не се разсейвам с хората, все пак достатъчно време и енергия им бях отделила за днешния ден. Исках да се насладя изцяло на мига и вътрешното ми изживяване.

Отправих се към Президентството с все същото лежерно темпо на сантиментален унес, сякаш господствах над момента, където Вечността беше моята единствена реалност, а не просто натруфена фраза. Загледах се в светлините на фонтана пред сградата и позволих на очарованието да изпълни цялото ми същество.

Синьо, зелено, розово, червено, лилаво се сменяха в съчетание с различни фигури на водните пръски. Как не му се бях насладила досега? А смятах себе си за човек, който се радва на малките неща… Може би драмата от порастването и навлизането в света на възрастните я бях взела прекалено сериозно, дори излишно буквално.

Продължих по тротоара на жълтите павета до Администрацията на Президента и обръщах внимание на всеки малък детайл – павета, плочки, пътни знаци, светлини, сгради, каменни саксии с цветя. До една от тях беше паднало едно единствено цветенце. Оранжев божур? Не бях сигурна какво точно беше цветето, но го взех в ръцете си и продължих бавно, галейки и подреждайки листенцата му.

Вече наближавах метрото, когато чух нежна музика да се носи към мен. Музикантът изпълняваше на акордеон песента от филма "Кръстникът". Сега имах време да спра да послушам, затова застанах зад него и позволих на зрението ми да се разфокусира и да предостави цялото внимание на слуха ми.

Мелодията беше толкова красиво изпълнена, че не усетих кога и как си отворих портмонето, пуснах стотинки в шапката на музиканта и казах "Благодаря!". Той на свой ред ми отвърна: "Аз благодаря! Повечето хвърлят пари, без да ме погледнат, а аз се радвам, когато се заслушат."

Усмихнах му се и му пожелах приятна вечер, замислена над думите му, отправяйки се към Света Неделя. Той продължи да свири и аз няколко пъти спирах и се обръщах към него, а той ми се усмихваше радостно. В крайна сметка хората не искат пари, искат само и единствено нашето внимание… 

Тъкмо когато се чудех дали да продължа по "Витошка", започна да вали. Вече не чувах музиката зад гърба си и реших да приема тези обстоятелства за знак да си ходя вкъщи, пък и нямах представа колко време ми е отнела моята по-кратка от километър разходка. Затова тръгнах от другата страна на хотел "Шератон" отново към Президентството, но с малко по-бърза крачка – все пак на следващия ден трябваше да ставам рано... поради необясними и за мен причини.

Минах отново покрай фонтана със светлинните ефекти, но той вече не беше така впечатляващ, както само преди неопределен брой минути… Всъщност магията се прояви в онзи миг, в който си позволих да я видя и сега по обратния път остана само споменът, строго съхранен в съзнанието ми в папка "Нощна разходка в София".

Потеглих към вкъщи с малко повече смисъл и размишлявах как подобни инициативи може би правят предимно хора, преживели тежки инциденти, отчаяни, преоткрили смисъла на живота, смъртно болни и подобни и затова ги възприемат като акт на сбогуване. Нормалните хора, не правят такива неща, нали? Те нямат време за фонтани, светлините на града и разходки по-кратки от километър?

Е, аз бях отчаяна, значи можех да си го позволя. Бях отчаяна от всички безсмислени смисли, с които се бях натъпкала през последните месеци или по-точно насила си бях измислила и втълпила, за да има животът ми някакъв съществен и обществено значим смисъл… И да, взех си сбогом с всички тях.

Сбогувах се с припряността, прекалената взискателност и многобройни очаквания да случвам неща, които или не са за мен, или не им е времето да се случат. Запазих само цветенцето като символ на намерението ми за простота… Вдишах дълбоко свежия въздух. Успокоих се, че животът така или иначе няма конкретен смисъл и затваряйки очи, мислено попитах: "София, чуваш ли ме? Обичам те…" И в този момент само това имаше значение.

Прибрах се вкъщи доволна, че съм се докоснала до усещането "да уловиш мига" и за първи път си легнах без мисъл.

Снимки: Личен архив на автора