Нощ, а след нея изгрев

Нощ. Потъвам в черното легло. Мислите ми са празни, но твоята усмивка блещука някъде в мрака. Сън. Бягство от реалността към моя малък наситено червен свят. Тичам някъде в нищото, но целеустремена с цялото си същество. Тичам и не виждам край на този път, докато не проблясва изведнъж твоята незабравима усмивка.

Спирам се, протягам ръка към нея, но тя е далеч, невъзможно далеч. А как искам да докосна лицето ти само за миг дори, само… за последен път. Тичам отново към края на забравата, докато изведнъж всичко засиява и… седя сама. На скалистия бряг на синьото море.

Вятърът разпилява червените ми къдрици, а мислите ми се гмуркат до дълбините на морето. Точно на този бряг бях лятото, мечтаейки ти да си до мен, да ми донесеш пластмасовата чаша горещо кафе, с която отпразнувахме пристигането си на морето. Ти, а не човек, който не успях да допусна до себе си. Може би заради теб.

Но сега бях сама. Вълните бушуваха, а слънцето всеки миг щеше да се покаже над тях, толкова свежо и невинно. Спомени заливат съзнанието ми, липсата на твоите прегръдки ми причинява реална болка. Сълзи се стичат по лицето ми, а вълните все по-напористо се удрят в скалистия бряг.

Слънцето се появява мъничко по мъничко над бурните вълни. Усещам топъл полъх по лицето си, носещ ми уханието на теб, усещам ръцете ти как обгръщат тялото ми и чувам шепнешком гласа ти – "Обичам те"…

Докато алармата не иззвъня и всичко свърши… в просъница изключих телефона и станах. Знаех, че ако си позволя да поспя още малко, този сън ще продължи, а нямах сили за това… Цялата треперех.

Сутрешен душ, силното кафе. Погледнах телефона, палейки цигара. Дисплея лукаво беше показал ново съобщение - "Липсваш ми"…