Непоисканото добро - колко е добро?

Скоро една жена, която чете нещата, които публикувам, ме подсети за тази така любима тема на всички ни. Как мислите? Любима е? И доста противоречива понякога.

Да направиш "добро".

Добре, но колко да е то? Как ще бъде разбрано? Дали въобще е добро?

"Непоискано добро, не е добро." - е една много хубава наша поговорка.

Нека първо да помислим защо го правим и защо искаме да направим това "добро"? Нека този въпрос да е първи в съзнанието ви, когато го правите.

Ако усетите, че това ви зарежда и ви кара да се чувствате добре и изпълнени, когато го правите и наистина не очаквате нищо в замяна (но наистина, а не да се залъгвате и после да сте разочаровани, когато не са ви отвърнали със същото или поне толкова, колкото да се почувствате добре), тогава наистина искате да го направите заради другия, а не заради вас самите.

Защото понякога го правим и само заради нас, чисто егоистично. Все пак това е част от човешката ни природа, колкото и да си мислим, че сме безкрайни алтруисти, но не ме разбирайте погрешно. Да си доза егоист не е лошо, защото уважавайки себе си и давайки на теб ще можеш да го направиш и за близки, семейство и партньор.

Когато усетите обаче, че само сте си мислели, че се чувствате добре от жеста, но после усетите разочарование, дори съжаление, че сте го сторили, значи сте го направили, за да получите нещо в замяна, но най-вероятно не се е случило по вашия план и очаквания.

Пример: Една клиентка преди година поръча аудио сесиите "Детето и родът в мен", не за нея, а за своята майка. Бях в шок. Майката беше 80+ годишна жена и дори не стигнаха до нея, тъй като жената живееше в малко населено място и куриерите въобще не можеха да я открият. А тя дори нямаше и представа за неочакваното "добро", което искаше да направи дъщеря й. А дали щеше да го оцени? Дали й бе нужен този подарък?

Този пример ме накара да видя проблема на жената с нейното семейство и колко всъщност хората влизат в модела на доста хора днес - "аз ще ти помогна, за да ми помогнеш после ти" или "аз ще ти дам и ти ще ми дадеш". Да, но понякога тази реципрочност не действа така или по-скоро не от човека, от който го очакваме и повечето случаи човек остава наранен и разочарован. Защо?

Помисли над тези очаквания и други аспекти на живота ти, защото те най-много нараняват. Помисли защо изграждаш тези мисловни филми, които след като рухнат оставаш като без почва под краката си. Защото е очаквал "добро", за своето "добро", което всъщност е правил за себе си.

Другата причина, заради която хората правят добро е защото несъзнателно спасяват още и още своите родители. Хелингер и методът на "Семейните Констелации" обяснява това много по-добре от мен. Може да прочетете книгата на Индра Торстен Преис - Методът "Семейни Констелации", където тя дава много примери за взаимовръзките в семейната система.

Защото го правим? Защо даваме пари на хора, останали без дом или участваме в различни кампании. Аз не казвам да не го правим. Всеки сам прави своя избор. Аз ти представям една различна гледна точка за това.

Много често, когато ние го правим и си мислим, че помагаме, по този начин ние не уважаваме истински съдбата и избора на този човек или хора, които са избрали това, за да научат нещо от тези препятствия в живота им. Кои сме ние, че да отнемаме този избор? Много е хубаво, когато се правим на онази всемогъща сила или Бог, нали? Чувстваме се велики, оценени и получили внимание от даденото "добро".

Много често ефектът на това е дори с обратна сила и човек може да се разгневи или въобще да не му е била нужда помощ, а само такива да са нашите вътрешни догадки и възприятие за ситуацията. И каво става, влизаме в ситуация, която всъщност може да ни каже много за нас самите, ако искаме да се отворим да видим отвъд ограничението на логичното.

"Ние сме такива и правим това, какъвто е вътрешният ни свят. Онзи несъзнаваният и невидим свят." Така правим и с нашите родители, когато се опитваме да ги спасяваме по всевъзможни начини. Забравяме, че сме техните деца, а те възрастните и големите. Заемаме несъзнателно тяхното място и ставаме все едно техни родители. Да отнемем от тяхната болка и страдание, от техния товар.

Да, може би се справяме по-добре и искаме да помогнем. Не казвам, че не трябва изобщо да се помага, а да осъзнаем колко наистина го правим и колко енергия ни отнема това от нашия живот? Колко моделът, който несъзнателно следваме, е почти същият като техните и какво ще сторим, за да излезем от него?

Как ще се чувстваш, ако живееш пълноценно своя живот, а не преповтаряща се семейна съдба? Родителите несъзнателно искат точно това ти да си различен и щастлив. По-щастлив от тях и с по-различна съдба. Твоя отговорност е обаче да го сториш.

Примери:

Жената, която взема съдбата на своята майка, която е имала мъж алкохолик или зависим от наркотични вещества, понякога стигат и до побой и разпри и после остава сама, защото го оставя. От несъзнателна лоялност дъщерята преповтаря нейната съдба и привлича подобен тип партньори и всичко е като един омагьосан кръг.

Или пък мъжът, който остава лоялен на своя баща и дядо и тяхната съдба, която е била да изгубят своите бизнеси и са се предали да съградят всичко отново и съответно той като син се проваля и не променя този несъзнателен модел.

Или детето, което избира да си отиде от този свят рано след раждането си и да направи място за някой друг в системата, но хората се обвиняват за загубата и разпадат взаимоотношенията си.

Да, ще кажете, но защо се случва това? Защо помагаме и оставаме в тези модели? Защото законът на принадлежността на семейната система е много силен и винаги действа. Защото вината, ако бъдем други и успеем и има по-щастлив живот е голяма. Защото да бъдем различни е отговорност и е трудно. Защото много по-лесно е да останем и да даваме парченца "добро" тук и там, но да не ги даваме към нас и нашия живот.

Мисля, че започнахте да си отговаряте на горните въпроси. Много често истинското добро не бива разбирано правилно. Тълкуваме го грешно, дори като обида и недобро. Защото то ни наранява, то ни показва голата истина в лицето и ни боли, а не искаме повече да ни боли и затова бягаме и оставаме на едно и също място. Затова не израстваме. Понякога любовта към себе си и към друг е саможертва, понякога е трудна и боли. От коя любов искаш ти? От истинската или фалшивата?

Тук ще спомена филма The Longest Ride / Най-дългото пътуване (2015). Изгледайте го. Ще видите още една гледна точка за това кое е добро и как го даваме в партньорските взаимоотношения и кога човек обича истински. Обърнете внимание на подаръка към края на филма, който получава г-н Ливингстън от дъщерята на Даниел. Забележете в какъв човек се е превърнал именно този Даниел. Какво може да се случи, ако дадем на човек, който наистина има потенциал, но живее в среда, която го ограбва. Аз си поплаках. Признавам си. Приятно гледане.

Сигурно ще ме запитате: "Вие като помагате на своите клиенти, не правите ли същото?". Ха, нали? Помислихте си го?

Аз им помагам да осъзнаят какво правят и после идва най-ценното. Какво ще направят след това знание и осъзнаване. Оставям ги да се справят. Това е истинската помощ. Защото знам, че всеки има ресурса да го направи. Много често забравяме и това, че ги имаме тези ресурси. С общи сили намираме ресурсите за справяне и нещата се променят.

Забравянето понякога е и съвсем умишлено, защото е по-лесно да останем в ролята на жертва. Да се оплакваме и да се надяваме. Да хулим и обвиняваме. Да помагаме и да очакваме да ни помогнат.

Така мисля да ви оставя с тази гледна точка на това, защо искаме да даваме "добро". Към кого е нужно първо да го дадете? Да, ще чувствате вина, че го правите за себе си, но искате ли да сте фалшиви и да давате уж на другите, а да чакате след това някой да ви дава и спасява. Искате ли да живеете посредствено и в самозаблуда? Искате ли да не правите добро към себе си?

Опитайте се следващия път, когато имате порив да помагате много силно на някого, да помислите за дадената ситуация - тя има ли общо с мен и живота ми? Какво иска да ми каже тази ситуация? Наистина ли искам да помогна на него или на себе си? Как да помогна на мен самия сега? Кое ме спира да го направя? От какво ме е страх? Как ще се чувствам, ако го направя? Мога ли да опитам? Какво ще стане, ако опитам?

Може да откриете още интересни материали от автора в блога му kaloyanbozhanov.com/blog.