Не желая да съм ''най-добрата''

Едно време питах:

"Аз ли съм ти най-добрата приятелка? Кажи ми, аз ли съм?"

Имах нужда да чуя, че съм онази, най-добрата приятелка, да ме титулуват и мен с това звание, а дали е така в действителност - на кого му пука.
По-късно, не знам, порастване ли е, помъдряване ли е, но никога не ме е интересувало да бъда най-добрата, защото не искам да бъда най-добрата. Такава съм, каквато съм.
Не искам да бъда друга и ако изобщо има някаква тайна, то смятам, че тайната се крие именно там.

Не желая да бъда титулувана с ''най-добрата майка'', нито ''най-добрата съпруга'', нито ''най-прекрасната жена''.
Подобни думи са безкрайно безлични, празни и кухи.
Скучни са. Отегчителни са. Не се доближават до мен. Дано не бъда оприличена с тях, защото някъде ще е станало проблем. Ще съм се превърнала в безличен, употребен, амортизиран образ. Ще съм станала ходещо клише, за което не трябва да се напъваш излишно. За което не си струва да се бориш.
Не искам да аранжирам покривката с вазата, с нюансите на стените, с панделките на букета и картичката с "най-добрата нещо си" на масата, за да я показвам.
Като че ли цяла година съм търсила знаци в пустинята дали някой ме обича и забелязва, и най-накрая съм открила един-два, та съм ги споделила със света, в който свят иначе не съществувам живо.

Прощавам на някой, че е тъп, но не и когато показва в лицето ми колко тъп и скучен може да бъде.
Нямам нужда от това режисиране, нагласяне, подреждане, което накрая пак не се е получило не от визуална гледна точка, а от тази на съдържание.

Разбира се, сетих се за онзи лаф, моля да ме извините, ако го разказвам неточно, но е нещо от рода на: ''Имате ли картички, на които пише "ти си най-красивата жена". Да, имаме, отговорил продавачът.
Добре, дайте ми 30 от тях.''