Мразя котки!

Мразя котки! Когато бях на тринадесет с леля ми намерихме котка. Беше се оплела в бодлив храст и не можеше да се измъкне. Не мяукаше. Не издаваше звук. Опитваше се да се освободи. Чухме шум и я видяхме.

Погледът й беше страшен - смесица от ярост, първичност и решителност. Но не и страх. Леля ми я освободи. Тя беше вцепенена. Занесохме я у дома. По пътя не помръдна. Още тогава осъзнах, че я харесвам.

Гледахме я много години. Мразеше да се гали. Позволяваше за по няколко секунди близост, само на леля ми, баба ми и на мен. Но само за няколко секунди. Идваха ли гости, излизаше. Уникално жвотно. Много умно. Погледът и беше пронизващ. Сякаш срещу мен стоеше човек.

Беше много добра и грижовна майка. Ловец - уникален. Гордеех се с това животно. Естествено умря.

След повече от десет години се сещам за тази котка. Защото осъзнавам, че много приличам на нея. Като малък звяр съм, хваната от най-дивите места, пренесена в социална среда, сам самичка. Браня се със зъби и нокти от всеки, който опита да се приближи повече. Оставям рани, дълбоки. Мисли и най-вече размисли. Защо не се доверявам, защо не обичам да ме докосват.

Странно е колко много приличам на безлюден остров. Искам да имам посетители, за да не съм сама. Но не желая никой да осквернява чистотата и неприкосновеността ми. За малкото години на този свят разбрах, че всеки може да се пречупи. И то само с добро и с много обич.

Мразя котки. Може би на моменти и себе си. Но ще се пречупя пак. Чакам някой, който ще иска да издере ръцете си с бодли, докато достигне до целта. Тогава ще разбере всъщност колко хубаво е да усетиш победата. И да усетиш как си я извоювал.