Мигове изгубени

Понякога съм толкова сама,

мислите се блъскат в главата ми и не ми остава нищо друго, освен да рева.

Намусено и бавно крача, в сивият ни град.

Вървя сред тълпата, сред милионните тела, носещи дрехи, но забравили нейде своѝте души.

Бездушни хора, бездушен град, бездушен ми е целият Свят.

Навярно, така го усещам, навярно сама съм в това , защото търся Свят само в един човек.

Не искам много, искам просто да се слеем с моя си човек.

Обичайно се свързваме бездушно в нашият интернет свят, където всеки наужким се смее и всеки уж е щастлив.

Където не споделяме мигове, а просто и лекомислено пилеем своето време.

В този кратък живот, губим миговете, губим.

Губим любовта, смеха, сълзите, губим ги за шепа слава и някакви пари.

Губим всичко, разбери!

Когато разбереш, знам че ще поискаш любовта, която някой от някъде ми прати.

Ще поискаш да запазиш мястото си в моето сърце.

Ще поѝскаш, нека късно да не е.

Защото пламъче в сърцето, което не се разпалва, то скоро огасва.

Виновна не ще бъда аз.

Виновно ще е времето загубено.

Защото всеки миг,

всеки миг трябва да бъде споделен.

Ако никога не разбереш и ако никога до мен не ще спреш,

тогава просто словата ми прочети.

И за мен с лекота в душата си спомни.