Любовта, която не минава
Знаеш ли колко пъти те забравях? Знаеш ли колко пъти се чудех дали наистина това не е бил края?
Никога не е. Край така и не дойде. Продължаваш да си част от живота, който пренареждам всеки път след твоята поява. Продължаваш като сянка да дебнеш в мрака на душата ми и да опъваш струните на бавното ми падение. Ден след ден, наказвам себе си, за да живееш в мен като спомена, който искам да си. Превърна се в отражение на душата ми. Рефлексът ми е да бягам от теб и да се скрия на най-тъмното и затънтено място на света, за да не се срещнем отново. Съдбата, обаче, иска друго. Душите ни винаги намират път една към друга. В нощите, в които сънищата ми с теб са повече от реални, аз не искам да се будя. Измисленият ми свят с теб, е по-хубав от този, който имам когато отворя очи. Тогава се сблъсквам с реалността за теб. С това, че не заспивам до теб, че не се будя до теб.. че не ти, ме галиш вечер преди да заспя и не ти се грижиш за мен, когато съм болна. Сблъскавам се с твоята несигурност, твоя страх, който ръководи действията ти към мен. Отварям очи и петното на болка, се изпречва пред лицето ми. И все пак, ти си като стар любим аромат по кожата ми, който просто не се отмива. Ти си като капка дъжд, която дава кратка радост, докато черните облаци не превърнат капката, в потоп и дъжда в буря.
