Кристин Димитрова: Книгите, които ме промениха

Поет, писател, преводач - така най-кратко може да представим Кристин Димитрова, чиито книги - стихосбирката "Поправка на талисмани" и романът "Сабазий", са едни от големите събития в модерната българска литература, превърнали се в учебник по творческо писана за всички, опитващи да се занимават с литература.

Кристин е носител на множество награди за поезия и литература, а нейни книги, стихове и разкази са публикувани на 27 езика в 35 държави. Тя работи като журналист и преподавател в катедра "Западни езици" в Софийския университет "Св. Климент Охридски", който завърша със специалност "Английска филология".

За да докажем, че кръвта водна не става, ще споменем и факта, че Кристин е майка на младия и талантлив поет и писател Константин Трендафилов. 

Книгите, които промениха Кристин Димитрова:

1. "Марсиански хроники" от Рей Бредбъри

Кристин: "Открих я в един скрит ъгъл на училищната библиотека и въпреки отблъскващата корица я зачетох. По това време мисълта за марсианците ме плашеше и привличаше неудържимо. В книгата обаче не извънземните бяха пришълците, а ние, с жадната си природа. По едно време разбрах, че голямото междучасие е свършило и във времево отношение се намирам някъде по средата на часа по география. Бях пренебрегнала земния план заради друга планета. Но "Хрониките" вече ме бяха залели с ужасната си, красива скръб. Носталгията по това, което губим, а не можем да заменим, искаме да притежаваме, а не можем дори да разберем.

Тази книга ме ухапа като змия. След нея вече имах постоянна нужда да ровя из фантастиката, макар и да не намерих втора като нея. Все пак оттам тръгна една дълга светеща линия, която мина през "Човекът-амфибия" на Александър Беляев, "Аз, Роботът" на Айзък Азимов, "Краят на детството" на Артър Кларк, после Клифърд Саймък, Урсула Ле Гуин, Джон Уиндъм и т.н.

Докато се стигне до Филип К. Дик, в когото съм нещастно влюбена."

2. "Пътешествие до края на нощта" от Луи-Фердинан Селин

Кристин: "Цинизмът не означава непременно истина. Но истината може да бъде цинична и от това тя не става по-малка. Това е книга на откровеността, която не признава наизустените мнения. В нея патриотизмът е коварно клише, добродетелта е кариера на еснафите без въображение, любовта е малко по-увъртян начин да кажеш, че искаш секс. Всичко това е видяно през опита, с насмешка и психологическа проницателност, на която Фройд би трябвало да завижда. Но Селин не е човек без морал. Напротив, Селин, също като Буковски, е дълбоко морален тип, само че по един много едър начин. Книгата сякаш пита: "Добре де, хора, като виждате, че това не струва, защо всички се мъчите да го повтаряте?"

3. "1984" от Джордж Оруел

Кристин: "Прочетох тази тънка книжка не много след самата 1984 г. Харесвам и "Фермата на животните", и есетата на Оруел, но "1984" отвори капака на главата ми и натъпка вътре всички ядрени отпадъци на социализма. "Министерството на истината", постоянната подмяна на статиите и снимките в старите вестници, за да се прекроява миналото според нуждите на настоящето, физическата оскъдица на всекидневието, постоянният контрол и психическото мъчение в едно общество, което настоява, че прави всичко за твое добро – не знам книга, която да пресъздава тази мрачна картина на организираната лудост по-добре. И досега не мога да гледам спокойно на предаването "Биг Брадър", което превръща всеприсъстващата фигура на властта от книгата в развлекателен образ. Докато четях "1984" си мислех: "Как е могъл Оруел да опознае социализма така добре?" Сега знам, че книгата му е истинска, защото работи във всяко време.

Тук бих добавила още няколко свои любимци: "Портокал с часовников механизъм" от Антъни Бърджес, "Повелителят на мухите" от Уилям Голдинг, "Възможност за остров" от Мишел Уелбек и "Прекрасен нов свят" от Олдъс Хъксли. Не вярват много в човечеството и има за какво."

4. Разказите на Хорхе  Луис Борхес

Кристин: "Това са лабиринти, хипотези, изведени до убедителния си финал, просветления, очистени от предполагаемата им връзка с мястото и времето на написването им. Ако писателите бяха учени, Борхес щеше да е математик. (Всъщност точно такъв е Луис Карол, към когото имам доказано пристрастие.) Изкусен и загадъчен, Борхес може да пише за разбойници, китайски наследници или доморасли мистици и никога да не напусне елегантния тон на водач в отвъдното. "Трудоемко и изтощително безумие е да съчиняваш огромни книги, да разтягаш на петстотин страници идея, която прекрасно може да бъде изложена устно само за няколко минути", пише той. И така, в "Измислици", Борхес решава да пише разкази за уж вече написани, но несъществуващи книги. Тези кратки истории са като разтегателни далекогледи.

Тук му е мястото да добавя и един друг велик майстор на книгата в книгата – Лъвкрафт. Неговият "Некрономикон", написан от безумния арабин Абдул ал-Хазред, продължава да подлудява търсачите на тайно знание. Уви, единственият начин да се доберат до него е да го извадят някакси от разказите на Лъвкрафт.

"Махалото на Фуко" е великолепен опит за обяснение – през смях, през мистичен трепет, през академични очила – на това, което няма да престане да ни озадачава."

5. "Пътеводител на галактическия стопаджия" от Дъглас  Адамс

Кристин: "Една от книгите, за които рано или късно някой отваря дума. Вътре има по една история за всяка житейска ситуация и най-важното, отговорът на въпроса за живота, Вселената и всичко останало. "Пътеводителят" започва трудно, тромаво, човек не знае какво да очаква. Нито хуморът на Адамс е очевиден от пръв поглед, нито способността му да събере всичко, което човечеството се гордее, че е измислило, и да го върже на фльонга. И после изведнъж – фиу! – политаш през времето и пространството с невероятностния двигател. Съперници на тази книга по анекдотичност могат да бъдат само "Дванадесетте стола" от Илф и Петров и "Приключенията на добрия войник Швейк през световната война" от Ярослав Хашек, но тук вече и поколенията си казват думата. А като мащаб на притчата - "Добри поличби" от Тери Пратчет и Нийл Геймън. И "Морт" от Тери Пратчет. И въобще, Тери Пратчет."

6. "Лолита" от Владимир Набоков

Кристин: "Това е книга-паметник, шедьовър от мръсно бельо, бунище от красота, съвършен сюжет, виртуозен език, катедрала. Могъщият ум на Набоков си поставя една невъзможна задача и я извежда докрай – гледната точка на привлекателния педофил. Няма да обяснявам за какво става въпрос, защото всички са гледали филма. Но моля ви, прочетете книгата. Бих добавила – на английски.

Добавям от същия регистър два други диаманта: "Синдромът Портной" от Филип Рот и "Разпятие в розово" от Хенри Милър."

7. "Десет малки негърчета" от Агата Кристи

Кристин: "Отново книга от детството ми. Докато не я прочетох, не ядох, не спах, не дишах. После още една седмица продължих да не спя, но вече като ефект от книгата. Не знам дали сега, ако я разлистя, ще ми направи въобще някакво впечатление. И се чувствам ограбена от това. Все по-малко неща ми правят впечатление. Харесвам ги, обичам ги и след три дни ги забравям. Ужасно е това привикване с яркостта. Но нищо не може да затвори вратата, която десетте малки негърчета отвориха за мен. Конан Дойл, Ед МакБейн, Алистър Маклийн, Мери Хигинс Кларк, Минет Уолтърс, Майкъл Конъли, Джон Гришам, Харлан Коубън, Лий Чайлд, моля ви, спрете ме."

8. "Сърцето на мрака" от Джоузеф Конрад

Кристин: "Тази тънка книжка ме преобърна. Чете се много бавно, дори мъчително. Много е графична, всичко в нея върви като през внимателния обектив на висококачествена камера. В забавен каданс. Тук природата все още е враг, дърветата са застрашителни, Африка е необятна бездна от безлична заплаха. Пътуването на групата е нещо като завръщане в утробата. Не уютната и спокойна утроба на майката, а бездънната утроба на земята, която ни е захвърлила сред живите. Без обяснения. Временно. И в центъра й се крият някакви останки от цивилизация, от талант, от разум – изцяло погълнати от лудостта. За мен логичното продължение на тази книга е "В очакване на варварите" от Дж. М. Кутси."

9. "Франкенщайн или новият Прометей" от Мери Шели

Кристин: "Това не е просто някаква книга, написана в духа на романтизма и готиката. Въпреки всичките си комични от днешна гледна точка недостатъци (сглобеният от мъртви части човек е съживен с електричество, изобретателят му заспива и го изпуска да избяга), "Франкенщайн" е мрачно и дългосрочно предчувствие за посоката, в която ще продължи да се развива човечеството. Присаждането на органи, генните експерименти, овладяването на механиката на живия организъм при все по-нехуманна среда. Обърнете внимание, че книгата е наречена на доктора, а не на сглобения от него човек.

Други такива ранни книги, които напипват темите на идващите времена, са "Странният случай с Доктор Джекил и мистър Хайд" от Робърт Луис Стивънсън, "Дракула" от Брам Стоукър, "Машината на времето" от Хърбърт Уелс, "Изгубеният свят" от Артър Конан Дойл. (Въпреки че най-великата му книга – всеки знае това – е "Баскервилското куче".)"

10. "Трима мъже в лодката" от Джером К. Джером

Кристин: "Това беше първото ми съприкосновение с масивни дози британски хумор – сюжетен, с характерни герои, до един разумни идиоти, пълен с недоразумения и недобре преценени умения. Оттам нататък човек продължава с П. Г. Удхаус и Дейвид Лодж. За мен Уди Алън е нюйоркският клон на тази банка."

11. "Престъпление и наказание" от Фьодор Достоевски

Кристин: "Тази книга е скандална, потресаваща, забавна, сензационна и всичко това, което човек не очаква от нея. А какво всъщност очаква човек? Очаква тя да е възвишена и дълбока – и тя е и това. Но ако беше само възвишена и дълбока, щеше да е написана от Киркегор. Не, нито един предварително дочут или прочетен коментар за "Престъпление и наказание" не ме подготви за богатството в тази книга. От нравите на епохата до тънкостите в мисленето на всеки герой, от убогия живот до полета на духа,  от връзките в семейството до връзките в обществото, от екстремните характери до облекчаващия хумор. И всичко това е проследено през един особен, всевиждащ поглед. Може би някой би сложил тук и "Война и мир" от Толстой, но аз не бих.

12. "Параграф 22" от Джоузеф Хелър

Кристин: "Или, с други думи, как може да се пише смешно за войната, при положение, че до края книгата успява да смрази читателя от гръкляна до най-долното отвестрие. Американците имат едни автори през втората половина на ХХ в., които владеят до съвършенство това жонгльорство. Най-напред те разсмиват, после те очароват, после те оставят сам да сглобяваш парчетата и накрая се оказва, че държиш в ръцете си бомба. Или "Лед 9", както предпочитате. Тук е "Котешка люлка" от Курт Вонегът, за която вече подсказах, тук е "Пилето" от Уилям Уортън, тук е "Мъртвият баща" на Доналд Бартълми, тук е "Поколение Х" на Дъглас Купланд.

С течение на времето тревогата и страхът сякаш губят посоката си и комедията надделява. Но усещането, че ние, хората, сме симпатични същества, в които има нещо дълбоко сбъркано, си остава. Виж любимия ми "Вроден порок" на Томас Пинчън."

13. "Записки по българските въстания" от Захари Стоянов

Кристин: "Тази книга ми показа, че националната ни история може да бъде интересна, фактологична и най-важното – правдива. Не възпитателна, не митологизираща, а вярна на личния опит. Историята от учебниците ме е отблъснала с две неща: 1. абстрактна е и 2. възпитателна.

Към т. 1. В българските учебници не се разказват случки – поне в моите учебници и тези на децата ми това го нямаше. Само предъвквахме дипломатически отношения - ту Византия, ту с Великите сили, и причините за един или друг неуспех – я на Априлското въстание, я на Септемврийското. И изводите все бяха по-важни от реалността. Случки просто не помня. А историята не е някаква постоянно течаща пълноводна река. Тя е съставена от конкретни постъпки и конкретни хора.

Към т. 2. Поради стремежа към възпитание на всяка цена, човек остава с впечатлението, че историческите личности са или ангели, или дяволи.

А в "Записките" нямаше нищо от по-горните два недостатъка. Отваряш книгата, влизаш вътре и само внимаваш куршум да не те уцели."