Когато те няма...

Когато те няма, мога да те разпилея зрънце по зрънце, за да бъде трудно, но пак да те създам. Мога да те рисувам с думи, с мечти, за да е невъзможно, но пак да те има.

Когато те няма и не мога да те усетя, когато си на светлинни години далече, да те рисувам, да те създавам, за да те има, звучи ми кощунствено – като гавра със свята икона. Няма да те рисувам. Не и тази нощ, когато слънцето угасна.

Накарах ветровете да утихнат – те ми напомнят за тебе, но за най-хубавото от тебе, когато си друг и когато си себе си. Изчезна синьото във висините, изчезна бялото в снега, изчезнаха вълните в морето. Яворов казва: "Тъмен безкрай..."; аз ще добавя "безначален" към "тъмен безкрай", тебе когато те няма.

Когато те няма, не ми остана друго – освен в молитва да поискам твоето добруване. Когато те няма, не ми остана друго – освен в кладенеца на желанията да хвърля своята монета. И засветила в лунна нощ, да бликне водата, живата. Всичко да отнесе. Всичко да отмие.

Като пръски вода във възкръснал кладенец отново да дойдеш. Пречистен. Просветлен. Да споделиш. Да разказваш. Знаеш колко обичам гласа ти, светлината в него, чрез която разстоянията изчезват. Гласът ти – само той ми е. По него да те откривам. Щастлив или измъчен. Ще вляза в открита война, ще вляза и в подмолна борба, ако трябва, и няма да те оставя. Но коя съм ти аз? Даже не и "никоя"...

Когато те няма, толкова ми е скъп споменът за твоя мъжки смях. Непринуден, спонтанен, импулсивен. Без капка притворство в него. Когато те няма, толкова ми е скъп споменът за твоя смях, за твоя мъжки смях...

Автор: Даниела Юсева

Още от Даниела може да прочетете в "Лампи".