Като живота...

7:14 часа, сутринта. Взирам се в съненото си Аз от огледалото. Идеята ме връхлита изневиделица – като взрив на свръхнова, който кара дори заспалото ми отражение да облещи очи. Приближавам двете си лица. Разграждам на пиксели едното си око и виждам нещо необичайно.

В кафявите ми ириси са се появили зелени точици. По петънце за завидян миг на чуждо щастие, за пропуснат шанс, за изстрадано съжаление, за висящ въпрос, чийто отговор би трябвало да знам. На светлината в банята очите ми изглеждат зелени. И тогава се ражда идеята. "Да променя съдбата си."

Шест дни меся Ватикански хляб. Ден подир ден му добавям супени лъжици благодарност за всичко, което имам. Чаени чаши с връх представи за това, което бих искала да съм. На седмия ден го пека и наричам на онова, което си мисля, че ми липсва, за да съм напълно щастлива.

Намерих си орисница. Написа ми орисия. Стаих съкровено желание. Привързах го с пъпна връв за орисията. Три нощи спах с него под възглавницата. На четвъртата го изнесох на прозореца, за да го види луната, да го понесат самодивите, та да се сбъдне.

Стъкмих клада в гърдите си. Натрупах за горене всички прочетени забранени книги и техните подмамващи илюзии. Драпериите от прозорците на въздушните замъци, в които живях. Изсъхналите листа на дървото ми със златните надежди. Качих на кладата признатото ми за виновно по обвинение в наивност сърце. Драснах клечката.

Когато и последното въгленче изгасна, бръкнах и извадих шепа пепел, за да посипя главата си. Погледнах дланта си и видях очертаните в сиво линии на живота.

Разбрах, че аз чертая съдбата си. И съдбата ми чертае мен.