Как дядо ми спаси един заек

Утрото пристъпваше бавно и плахо по поляната. Лъчите на слънцето се плъзгаха нежно по зелената трева и събуждаха стръкчетата с топла ласка. Заекът в дупката се беше сгушил и чакаше. Утрините му се струваха почти толкова прекрасни, колкото и късните залези. Сега нещо в него потрепна и той отвори очи.

Време за закуска, сякаш му нашепна нещо вътре в него и той напусна бърлогата. Излезе навън, наостри уши и захрупа. Накацали по тънките зелени клони, птиците пееха силно. Гората се усмихваше на новия ден. Пеперуди сушаха росните си криле върху цветчетата и се готвеха за утринен танц. Въздухът потрепваше едва, а свежест се носеше с аромат на лютичета и незабравки.

В далечината се чу шум. Заекът лакомо гризеше няколко стръка, когато наостри уши. Огледа се, потрепна отново и се скри обратно в бърлогата. След малко и птиците замлъкнаха и част от тях излетяха, уплашени от шума.

Сред стволовете на дърветата се показаха трима мъже. Телата им бяха покрити с камофлажни дрехи, а в ръцете си стискаха ловно оръжие. С бърз поглед прецениха поляната и закрачиха напред. Бяха от ловната дружинка на село Донковци тръгнали, да проверят как ще започне летния сезон за тях.

До момента по-скоро обикаляха и си говореха тихо, стрелкайки погледи из околността. Отдавна не се бяха виждали, а и юлските отпуски баха преминали, така че сега всеки от тях разказваше къде е прекарал почивката със семейството.

- Може и да е село, но пък си починахме. Водата беше топла, бирата студена, а цацата с картофи на плажа... Това вече си беше задължително. Жена ми мърмореше като за фон на цялата идилия, та точно по тази причина и не беше отразена.

Да знаете какви туристки имаше! Не е като едно време, да чакаш да влязат във водата, за да видиш настръхналите им зърна през банския. Сега всичко живо се разхожда без срам по монокини и се припича – засмя се мъжът и се втренчи съсредоточено в поляната. Беше застанал над пресни заешки следи и сега забрави за морето и пясъка.

Мъжете се спогледаха. Тръгнаха бавно напред, за да проучат. Пристъпваха тихо и не забелязваха нито цветовете край тях, нито пърхащите пеперуди. Цялото им внимание бе съсредоточено върху старите дънери в единия край на поляната. Там трябваше да бъде заешката дупка.

Обиколиха я и откриха още пресни следи по земята и прекършени стръкове. Тук беше негодникът и сега те щяха да го заловят. С няколко бързи движения атакуваха старите дънери. Намериха отвора и... секунди по-късно заекът се търкаляше в земята, а сърцето му биеше силно. В очите му наближаващата смърт проблясваше и страх бе изпълнил цялото му същество.

- За тази поляна няма пътечка от селото, но е прекрасна. Може би точно защото няма горска пътека и малко хора я знаят. Може би затова е останала толкова красива и дива. – говореше дядото.

Момчето го слушаше с интерес, но погледът му жадно поглеждаше всеки лист, всяко клонче и птица, с което се разминаваха. Обичаше да се разхожда с дядо си из гората и да слуша неговите истории за младостта.

Дядо му го канеше на гости всяко лято за поне по месец и зимата за няколко дни, когато имаше възможност. Беше пчелар от село Бръчковци. Учеше го да обича природата, да я уважава и да я пази.

- Кои сте вие? – извика един от тримата мъже с насочена пушка.

- Дядо и внук. – отговори старецът, стисна ръката на момчето, за да не се страхува и заедно закрачиха към мъжете. – Какво правите, господа?

- Уловихме този заек, та сега се чудим дали да не си накладем огън и да го одерем още тук или да го занесем в хижата, където жените да свършат цялата работа.

- Може пък и да го убием тук...

- Но тогава от жегата дали няма да се вмирише докато стигнем?

Тримата бръщолевеха по-скоро на себе си, отколкото на дядото. Личеше си, че нямаха много опит в лова. Вълци, които не знаеха какво да правят с плячката си. Котки, които се чудеха дали да поиграят с мишката или да я разкъсат. Във всеки от тях пробягваше тънката мисъл, че екипната работа им помогна да заловят жертвата си, но жертвата бе толкова нищожна, че щеше да бъде много по-трудно да я разделят на три, отколкото да я хванат.

Тонът в думите им полека започна да се изостря, постепенно да загрубява и накрая искрено се скараха, забравили за дядото и момчето.

- Господа! Господа! – прекъсна ги старецът. – Може би всеки от вас е прав по малко. Имате вид на разумни възрастни. Затова нека ви разкажа една легенда, която се носи из еленския балкан повече от двеста години. После вие сами преценете, дали искате още да спорите за нещо така незначително като този заек...

Преди повече от двеста години трима мъже от село Бръчковци хванали заек. Не бил така голям като този, но изглеждал достатъчен за яхния с картофи и лук. Козината му била черна, очите червени, а гърба му бил възседнал малък черен дявол. Мъжете поискали от дявола да им даде заека, защото той им се полагал по право.

Но дяволът видял в сърцата им алчност. На първия обещал глиган, ако се откаже от заека. Глиган, по-голям от планина, по-здрав от чук, по-могъщ от летен потоп. Мъжът щял да повали гиганта и да донесе слава за себе си и семейството си. Като чул всичко това, заекът вече му се струвал по-малък от врабче и той се отказал.

Тогава дошъл ред на втория. На него дяволът обещал сърна. Стройна като девица, ловка като дива котка, пъргава като поток. Сърната му се сторила много по-добра алтернатива от заека и той също се отказал.

Третият бил най-алчен. На него дяволът предложил благороден елен. Цар на гората с рога, по-гъсти от букова корона, величествен и могъщ. Третият помислил малко и дръпнал двамата мъже на страна. Убедил ги, че след като един път са се отказали, дяволът няма да е толкова предпазлив и ще могат да убият и него, и заека.

Тогава поличбата на дявола щяла да се сбъдне, но освен слава и чест, те щели да се отърват от него завинаги и да си сготвят заешката яхния. След като се съгласили, върнали се при дявола. Дали своята дума, а след това прерязали гърлото на заека с нож. Дяволът паднал и преди да го хванат изчезнал завинаги.

Ловците се прибрали с плячката си в хижата, одрали животното и си направили яхнията. Няколко месеца по-късно, когато дошъл ред на глиганите, първият мъж се разхождал из гората. Бил съвсем сам, а насреща му се появил глиган, по-могъщ от летен потоп, по-здрав от чук, по-голям от планина. Мъжът си спомнил за дявола и го нападнал, очаквайки своите слава и чест.

Наистина с няколко удара успял да го рани и кръв се разляла по пътеката. Но когато животното издъхнало, мъжът разбрал, че е разкъсан през кръста от големите бивни. Строполил се на земята и затворил очи завинаги.

Вторият така и не отишъл повече на лов. Пазел се да не срещне сърна, за да не го последва съдбата на неговия приятел. Но един ден в селото дошла нова учителка. Девойката била стройна девица, ловка като дива котка, пъргава като поток с големи нежни кафеви очи. Мъжът я пожелал толкова силно, че дни наред я преследвал с цветя, плачел на колене, молел се за нейното внимание.

Тя не отвърнала на чувствата му, тъй като сърцето й вече било отредено на друг и той побеснял. Една нощ се промъкнал в дома й и я заклал. На сутринта го намерили прегърнал своята изстинала любима и го обесили.

Третият си спомнил за дявола и побързал да напусне селото. Толкова бързал, че не взел почти нищо със себе си. Тръгнал по пътя, бягал, но не спирал, спъвал се и падал. Бързал, за да избяга от съдбата си. Но докато бързал, подхлъзнал се и паднал в едно дере. Намерили го пронизан от клоните на един величествен и могъщ сто годишен бук.

Оттогава, както ми разказва дядо ми, да хванеш заек не е на добро. По-добре го пусни, защото в този край дявол се е качил на гърба му.

Тримата мъже гледаха съсредоточено стареца. Помислиха малко, а после пуснаха заека и продължиха обиколката си в гората. През целия си път към хижата обсъждаха историята, смяха се като че ли малко насила и никой не призна, дали се бе уплашил.

- Наистина ли знаеш тази история от дядо си, дядо? – попитах на свой ред, когато мъжете си тръгнаха.

Дядо ми ме погледна и кротко се усмихна.

- Измилих историята току-що, момче! Да се лъже не е хубаво, но сега някъде в гората, сърцето на нашето зайче продължава да бие.