Играта не свършва, когато паднеш
Толкова сме ограничени в мисленето си, толкова сме късогледи, че възприемаме като край всичко, разминаващо се с нормата. Мислим си, че един провал спира развитието на историята ни и така не виждаме хилядите възможности, които продължават да бъдат и винаги са били около нас.
Да паднеш не означава, че си загубил, напротив. Можеш да продължиш напред и да представиш себе си в най-добрата светлина, стига само да не приемаш случилото се като провал. Обратно на това, повечето от нас мислят, че спънките ги правят по-слаби и показват неспособността им.
Когато сгрешим, си въобразяваме, че светът ни се е срутил. Истината е, че нищо не се променя. Ние сме същите хора и имаме същите възможности като и преди. Лъжем се, че най-големият успех е да си перфектен, а всъщност най-големият успех е да си постоянен. Предпочитаме да вярваме, че всичко има начало и край, които не зависят от нас, вместо да признаем, че се намираме в процес на вечно развитие и той ще приключи, когато ние изберем.
Изпитваме огромен страх от това да се провалим. Толкова голям, че дори ни пречи да направим първата крачка. Затова е по-добре да паднем, по-добре да сгрешим, да загубим, за да видим, че не е фатално. Изразходваме повече време в мислене, отколкото в действие и сами лишаваме себе си от шанса да прозрем, че нищо не може да ни обезцени.
Може би всъщност няма паузи, неуспехи и поражения, може би те са точно обратното - трамплин, водещ към висините. А може би и най-вероятно това е просто естественият ред на нещата, нормалното развитие на живота ни.
Да продължиш със същата лекота и самоувереност е най-истинският начин да третираш ситуациите, в които си бил повален. Ние продължаваме да сме себе си и не губим както способностите, така и стойността си, когато не се справим по най-добрия начин.
А мислите ли, че въобще има най-добър начин? Може би няма горе и долу, а съвършенството се крие в издръжливостта на характера и силата на волята ни. Всичко друго е единствено човешката нужда да облече реалността в материален облик.
