"И през това ще минем заедно" - историята на моето раждане с присъствието на бащата

Една много съкровена снимка обикаля интернет вече седмица. Снимка, а всъщност много повече. Моментът, в който идва новият живот, новото начало, раждането на дете...

Снимката е на Дуейн Джонсън, по-известен като Скалата. В обятията си той държи своята трета дъщеря - Тиана Джия. Интимният момент е от болницата, минути след като Дуейн е присъствал на раждането на дъщеря си. Той казва, че да гледаш как съпругата ти ражда е животопроменящо. Изпълва те с респект и дълбоко уважение, не само към твоята собствена жена, а към всички майки и жени по света.

Обяснява, че е израснал в семейство на силни жени, бил е заобиколен от любящи такива, но след като е участвал и присъствал при раждането на най-малката си дъщеря, му е трудно да опише нивото на любов, което изпитва. Животопроменящо!

Знаех си, че има за какво да го харесвам, никога не съм гледала на него само като буца мускули. Той е Скала и не от кеча. Той е Скала, защото може да присъства на всичко това и да не се разклати.

Сега ще ви разкажа и за моята история, моето раждане и моята Скала. Изкарах бременност, която продължи повече от девет месеца, защото преносих. Момчето ми се чувстваше уютно вътре и не искаше да напуска това място доброволно и скоро. Учудващо, защото на ден го затисках с килограми тесто, месо и спагети. Не преувеличавам. Разбирах яденето за двама доста буквално.

През деветте месеца повръщах. Да... Бях някакво изключение от правилото за първия триместър. Беше ми лошо постоянно. Повръщах, където ме свари. Грозно, но факт. Не усетих да ставам красива. Не забелязах да се разхубавявам, може би бях заета да храносмилам и не съм обърнала внимание на другите детайли.

Беше лято. Отвратително горещо на сянка. Хората се забавляват, пият, гълчат. Моите крака се трият един в друг. Отиваме на разходка и на втората улица ми е лошо.

Моето решение беше да родя детето си по естествен път и по възможност това да стане с епидурална анестезия, с която се запознах от училището за бременни, което посещавах. Драма куийн твърдо да! Но лигла не съм. Ще се справя с това раждане. Ще се справя дори и нещо в хода му да се промени и обърка.

Оставям се в добри ръце. Вярвам на тези хора - гинеколог и акушерка. Имам доверие и в анестезиолога. Точно сега мрачни мисли - не, благодаря!

Часът е 17 и тръгнахме към болницата. Оставям къщата изрядно подредена. Чисто е и няма нито един шибан микроб. Кошарата е готова с изпрани и изгладени чаршафи в нея... От месец си стоеше така, но... И бебето си стоеше все така. Отидохме в болницата с 4 см. разкритие. Нищо неподозираща и леко притеснена, още не знам, че след няколко часа ще се запозная с ада на болката и страданието. Ще си говорим на ти.

Поставиха ми система с окситоцин. Нещата с болката се засилваха зверски, а още раждане не е и започнало. Моля се да не чувам едно от най-противните изречения на балканите: МАЙКА ЛЕСНО НЕ СЕ СТАВА! Дано никой не ми го каже.  Не ме свърта на леглото. Трудно или не, не искам да стоя на едно място.

Разхождаме се напред-назад аз, системата и мъжът ми - скалата, за която малко по-късно ще стане въпрос. Не сме нервни. Нищо не е като във филмите. Не искам да убия мъжа си, нито имам истерични пориви да му крещя. Напротив, възхищавам му се, че направи свой личен избор да бъде до мен! Не съм го молила за това, не съм го пришпорвала и не съм искала от него нещо, което не е по силите му. Подобни решения човек е редно да вземе самостоятелно.

Той взе сам своето решение да присъства на раждането на нашето дете. Беше напълно убеден и категоричен, че ще присъства и ще бъде до мен. Като скалата, от която се нуждая, а не като паника.

Приятели го подценяваха и се шегуваха. А докторът директно заяви, че ако смята да припада, да му става лошо и пребледнява - то е редно на напусне стаята. Вниманието на екипа трябва да е изцяло в мен и бебето, което ще се появи, а не в паникьосан мъж, който не знае къде се намира и създава хаос и напрежение в този и без това напрегнат момент.

Мъжът ми беше наясно с всичко това и остана до мен. Не ми даваха да пия никаква вода. Мъжът ми ми мокреше устните с марля. Време е за поисканата анестезия. На леглото съм и с големи уплашени очи гледам тези на мъжа ми. Те не бяха уплашени. Те излъчваха сила, увереност, съпричастност и любов. Държахме си ръцете докато ме пробождаха. Мъжът ми каза, че иглата била като отвертка. 

Ето го и нещото, което се обърка, онова непредвиденото, което винаги се случва без нашето съгласие и знание. Анестезиологът ме прободе цели три пъти, но нещо не се получаваше. Не стана. Не улучваше точното място. Признавам, че се притесних доста и попитах лекаря, без упойката до колко време ще родя. Пожелах да се откажа. Докторът ми съобщи, че вече имам желаното разкритие от десет сантиметра и до някакви си двадесет минути ще родя!

Мъжът ми ми оказа безусловна подкрепа. Стоеше като истински бастион и беше железен. Ръцете ни не се пуснаха, а с другата си ръка ме галеше по челото или отместваше косата. На втори етаж сме. Майка ми, която ни чакаше пред болницата ми каза, че е чула как викам от болка. Мъжът ми ме окуражаваше с думи, докато гледаше от първо лице всичко.

Трябва да ви кажа, че някои сцени си бяха Джанго на Куентин Тарантино, бяха си Game of Thrones отвсякъде. Рязаха ме, шиха ме... there will be blood и то доста.

Не е лесна работа. Но той издържа и понесе всяка една сцена геройски. А после, когато родих нашето момче, мъжът ми отряза и пъпната връв, с която бяхме свързани.

На бял свят в 21:05 часа дойде моето момче! Минути по-късно отпих и първата си чаша вода, която беше най-сладката в живота ми! Синът ми беше даден първо в ръцете на баща си. В този момент на живота, който двамата създадохме, ние отново бяхме заедно, но вече трима. Лекарският екип беше впечатлен от нас, казаха, че това се случва рядко. Радваха ни се.

Родилният дом понякога е неуютен. Има болници, в които плочките са стари, леглата също, мръсно е, гадно е, атмосферата е неприветлива и за жалост се случва и лекарите да са такива. Аз не бях в такава болница. Но болничната среда си е болнична среда, дори и с най-скъпите пособия. Лекарите са на работа. Акушерките също вършат задълженията си механично. За тях ти си поредната родилка и пациент. 

По време на моето раждане, аз открих, че нямам просто мъж, съпруг, партньор в живота. Открих, че имам другар! Имам си Скала. Вече пет години по-късно, другарчето ми не съжалява, че е било с мен в родилната зала.

Имам си Скала.