Дон Сганарел де ла принц Датски
Защо пуша както донжуановия Сганарел? Свивам си както той свива. Първо вадя табакерата си от задния джоб също като него; после вадя един филтър от нея и го слагам между устните си пак също като него.
Вадя листче, като го държа с лявата си ръка, и слагам филтъра под левия си показалец върху листчета, като с това го правя подобно на лодка... и това пак като него. С дясната ръка накъсвам малко тютюн от табакерата и прибързано и механично го слагам и разстилам на листчето, този път с десния си показалец.
С три, всеки път с три, точно три движения на пръстите с листчето оформям тютюна и на четвъртото движение нагоре навивам самата цигара до мястото на лепилото, облизвам и загъвам цялата цигара. А накрая слагам цигарата зад ухото си и прибирам табекарата обратно в задния си джоб.
И когато приключа с всички тези действия, се сепвам и осъзнавам какво съм направил, както Макбет осъзнава какво е направил, когато се връща при лейди Макбет с окървавени ръце след убийството на Дънкан. Връщане назад няма. Свих си проклетата цигара по точно същия начин, по който го прави Сганарел!
Седнах и започнах да философствам така, както само Хамлет може. Механично свалих цигарата от ухото си, извадих кибрита от джобчето на ризата си, драснах, клечката се възпламени от първия път, както винаги, направих й гнездо с ръце, доближих до цигарата, дръпнах, запалих я и запуших бавно, наслаждавайки се на тютюна... точно като СГАНАРЕЛ!!!
Не си мислете, че съм неблагодарен! Радвам се, че получих тази роля. Радвам се, че я изиграх. За съжаление представлението отдавна падна, но този персонаж продължава да живее в мен. И не е само той. Всичките ми роли, които съм изиграл, оставиха по нещо от себе си в мен. И сега не мога да разбера кой съм аз самия. Ако беше само Сганарел и неговия тютюнев навик – това не е кой знае какво.
Откакто играх Исай от "Януари", започнах всеки ден да решавам кръстословици. А след Петлето от "Опит за летене" всеки път, когато видя полицай, си забравям името и започвам да лъжа. От време на време куцам като Ричард III и си давам кралството за кон, а друг път се прегърбвам като Квазимодо.
Това ми пречи да живея нормално. Ето, вчера се оказа, че великанът, когото нападнах, се оказа само вятърна мелница, а моята Дулсинея само дебела циганка, крадяща царевица. Вече не мога да вярвам дори на сетивата си. Но много обичам. Влюбвам се и разлюбвам стотици жени. Поне тази роля ми даде успех с жените, но ми отне страха от Бог.
Бедата ми е, че персонажите, които репетирах и играх, ги изучавах как мислят, как действат, как се движат и извън това, което е в пиесата. Може би съм единственият човек в света, който знае как Яго си мие зъбите (с конец).
Аз спя като Хамлет, ям като Дон Кихот, вървя като слугата от Вуйчо Ваньо (първата ми роля в професионалния театър, не ми се смейте), говоря като Джими от "Джин и медени питки", имам почерка на Том от "Стъклената менажерия", размахвам ръце като Лопахин от "Вишнева градина" и т.н. и т.н. и т.н. Това е АД!
Добре, за големите роли донякъде разбирам. Те са силни хора, които съм бил дълго време, и малко по малко по нещо е влязло в мен и е останало. Но защо, по дяволите, точно в най-неподходящия момент, когато съм на касата на магазина или когато съм в някоя държавна институция и т.н., започвам да фотосинтезирам като дървото, което играх в първи клас!?!
Да фотосинтезираш или не, това, Санчо, е свободата да бъдеш. Защото този свят е ла Манча, където всички сме Хамлет и всеки има миг, в който да полудее и да излезе като странно същество в повторно детство...
