Да те нарисувам…

Застани така, както ти казах. Не, не, вдигни си брадичката леко нагоре. И не, не гледай към мен, а към часовника вдясно. Сложи небрежно ръката на коляното си. Да! Точно така!

Остави ме да те нарисувам. Да пресъздам на бял лист хартия твоята красота. Виж, за ината, който наднича от кафевите ти очи, се погрижих… Надясно гледай, казах, не към мен - ще объркам някоя линия. А ако объркам, няма да уловя нито една от твоите черти.

Чаровен си, знаеш го, нали. Чак се смущавам. Но инатът ти, заключен от погледа към часовника, извира от цялото ти тяло и възнегодува. Аз не искам да рисувам него. Позволи ми да уловя нежността на ръцете ти, когато ме галят, след тежък работен ден... Да пресъздам тупкането вляво и сиянието край него, щом обърнеш очите си към мен.

Ще се получи страхотна картина. И не, не ме карай да бързам да я приключвам. Харесва ми да те гледам еднакво нетърпелив и спокоен на моя диван.

Цялата треперя, но въпреки това на листа започва да се появява твоят силует. Изграждам те, оформяш се под моите ръце от едно парче графит…

О, не - защо отново не слушаш и ме поглеждаш! Не ми намигай палаво, че забравям къде драскам с моя молив. Ти си слънце, което умее да гали, да прегаря до болка и после да се скрие зад някой плътен облак.

Сложна задача си ти. Но аз толкова много искам да те имам, когато ти не си до мен. Знай добре, мили мой, оформям най-важните щрихи с любовта от моето сърце..