Аз помня. И ти помниш...

Помниш ли ме? А помниш ли мен? На какво съм се усмихвала и с какво не можех да се примиря? Аз те помня. Помня и теб. Помня как гледаше мен, как се усмихваше на мен, как се ядосваше на мен. Помня всичко.

А ти помниш ли как заспивахме един до друг? Прегърнати, завити с една завивка, спейки на една възглавница. Но се чувствахме сигурни и щастливи. Знаехме, че нищо не може да ни се случи, щом сме заедно.

Помниш ли как събирахме последните си стотинки, за да си купим нещо? Помниш ли как всеки ден си пържехме картофи, защото нямахме нищо друго? Един диван, телевизор, пържени картофи, усмивки и ние. Предостатъчно ни беше.

Помня аз как си правеше кафето и как палеше цигара. Помня как ме гледаше, докато се приближавах към теб, станала от сън - рошава, по тениска, но грееща заради теб. Помня как ми разказваше новините, докато се оправях за работа. Помня как те чаках всеки обяд да си дойдеш и да се храним заедно.

Помня как знаех, че винаги ще сме заедно. Помня представите си, за това какви родители ще бъдем на нашите деца. Кой, как и защо ще се кара, и кой на какво ще ги научи.

Знаех, че можем всичко, че ще се справим с всичко.

А ти помниш ли онова момиче, което на първата среща заведе в гората? Седяхме на пейка и си говорихме докато нe се стъмни. А помниш ли как за първи път ти се отдаде? Как плака пред теб, защото е наранена и слаба. А ти помниш ли какво й казваше и как й помагаше?

Аз помня. И ти помниш. Няма да се забравим, дори и в различни светове. Няма да спра да вдигам лице към небето и да си представям как целуваш челото ми. Няма. Не искам. Няма да се забравим. Ще се помним. И отвъд.