Ако любовта беше животно

Изразът "като куче и котка" далеч не е случаен. Макар и животинското поведение да е поведение на инстинкти, а човешкото далеч по-сложно и многопластово, можем да си признаем, че понякога звярът в нас се пробужда и забравяме за разума.

Оставяме се на първичното и така пускаме отношенията си по непредвидимото и криволичещо течение на времето. Ако си представим два такива първични модела на държание в любовта и ги кръстим "куче" и "котка", как биха изглеждали те? Да видим:

1. Любовта е котка

Тя е любопитна и решителна. Издебва момента, в който ще те улови. След като попаднеш в лапите й, тя ще си поиграе с теб, ще ти даде надежда, че ще оцелееш и хоп! Точно когато си мислиш, че си спечелил сърцето й, ще те остави раздран и изтормозен, за да търси следващата си жертва. Не си й нужен, за да живее, не е гладна, ще преживее и без теб.

2. Любовта е куче

Тя вярна и се раздава. Раздава се дотолкова, че дори себе си ще погуби, за да те направи щастлив. Може би дори до глупост. Ще те обича какъвто си, дори понякога да я пъдиш в коридора, да забравяш да я нахраниш, да си го изкарваш на нея и да си груб без причина. И ще те чака. Даже ти да не знаеш дали ще се върнеш, тя ще вярва и ще стои там пред изтривалката, ще скимти тихо, но ще те чака.

Остава да помислим - кучета ли сме или котки, а може би сме и двете? Позволяваме ли си да се отдаваме на първичното и колко често? Истината е, че всички ние понякога сме кучета, а друг път котки.

Лошото идва, когато се превърнем само в едното. Там се заличаваме, превръщаме се в "елементарни частици" лишени от разум, и нерядко отблъскваме партньора си. Тайната е в баланса. И не че не го знаем, просто понякога не се сещаме…

Още интересни материали от автора може да откриете на antoanetadoitchinova.blogspot.bg.