Ако достигнем личен покой, приказката ни ще е великолепна
Приказките не са само за деца. И за пораснали също важат, дори повече. Харесваме ги, защото винаги са с добър край, внушават ни някакво странно чувство, че доброто е наистина добро, а истината винаги е необходима.
Дотук добре. Вярваме, че и ние като Пепеляшка, търкайки пода на колене (или работейки нещо сходно), ще се превърнем от изневиделица в принцеси, благодарение на нечия любов или прозрение, че сме добри души и заслужаваме повече.
Да, ама не. Нищо не идва от нищото. Нищо не се постига само с чакане и напразни надежди. Нищо и никой няма да си направи труда да открива "таланти", чакащи точно него.
Носим, всички носим туристически раници, пълни с камъчета, които ни препъват по пътя. Носим си ги, за да знаем колко сме минали и колко сме постигнали. Разбира се, съдбата определя различен порцион за всеки. Едни раници едва се носят, други са почти празни. Но нали съдбата определя…
Етапите на живота са неопределен брой. Не са през 3, 5 или 7 години. Не могат да бъдат фиксирани за всички. Те са индивидуални, свързани само и единствено с емоционалността и съзряването. За една година можем да преминем през два-три етапа, пък следващата година можем да си седим на едно положение.
Случващото се - тези малки или по-големи камъчета, са нашите етапи и стъпки по пътя. Те ни определят и изграждат като характери и личности. Те са виновникът за това, което сме се научили да показваме на хората за себе си, и за това, което крием от всички.
Прекрасният приказен живот си е само в приказките. Новата приказка за новия живот започва след приказката, която сами сме създали във въображението си и която почти никога не се осъществява.
Моите приказки (защото както казват хората "тъпо и упорито", аз изграждах нови и нови представи за невероятния живот) вече са в най-малкия джоб на раницата. Необходимостта ми от подобни планове и надежди беше изкоренена по най-трудния начин.
Непрестанни разочарования и връщане на земята (тук не става дума за материални желания). Последната ми приказка приключи страшно драматично. След нея съм съвсем друг човек. Раницата ми натежа твърде много и смятам, че камъчетата, които ми предстоят да поема, няма да са по-леки, но няма вече да ги усещам толкова.
Осъзнаването, че освен себе си, не можем да контролираме нищо друго, е много сложна тема. Само и единствено трябва да се борим с възприятията и нагласите си за и към света и с нас самите. Вътрешната борба е най-сложна и нестихваща. Ако достигнем личен покой, приказката ни ще е великолепна.
Приказката на новия живот започва с приемане на миналите неосъществени (въображаеми) приказки. Тайната е, че не трябва ние да планираме приказката. Тя сама ще ни се случи. Единствено трябва да регулираме мислите си и да приемаме всичко, което се случва, като нещо, което трябва да ни научи.
Изключително много несправедливости се случват и не можем да си дадем сметка защо съдбата или не знам каква сила друга е решила така. Но явно има нещо на ум, някакво възмездие за нас. Нещо, което понякога имаме чувството, че няма да успеем да видим, защото тежката раница ще ни е прекършила.
Но съдбата решава. А докато тя ни крои планове, ние се борим със себе си, за да сме подготвени за изненадите и "приказките", които трябва да изживеем.
