Ако България беше жена

Ако България беше жена, то тя щеше да бъде стройна и висока с дълга тъмна коса и дълбоки кафеви очи. Тя щеще да се движи свободно и ефирно, както коза се движи в планината и щеше да бъда всеотдайна на земята си, както фермерът е отдаден на своята. Това е единият вариант, оптимистичният.

Другият е същото младо и красиво момиче, със загрубели ръце от грубата работа да мие чинии за да изкарва прехрана за децата си, имаща зачервено лице от мръсотията, която децата ѝ разпространяват; кръстът ѝ наведен от тежестта да прави всичко възможно да удовлетворява нуждите на децата си; носеща една-единствена рокля, защото предпочита да купи дрехи на децата си; младостта ѝ и красотата ѝ западащи, защото се старее прекалено много да бъдат децата ѝ щастливи; косата ѝ упадаща заради стреса, на който животът я подлага; а лицето ѝ – някога бяло и излъчващо чистота и сияние, сега мръсно и загрубяло; очите ѝ – дълбоки и кафеви кехлибари, пълни с любов и топлота – сега изливащи реки от сълзи.

Това е жената България, майката на близо 7 милиона жители – нейните гладни, безотговорни и продажни деца.

Това са хората, които изцеждат силите на това, което единствено притежават и трябва да пазят; майката, от чиито поли се отдръпваме и чиито очи пресъхваме.