Абулай

Лъчите на пролетното слънце си проправяха път между пролуките на пердето и влизаха като неочаквани гости в спалнята на Дора Костова. Тя се събуди и лениво се протегна в леглото си. Веднага щом видя слънчевата светлина, влизаща вътре, тя стана бързо, обезпокоявайки сънливата бяла котка, която бе спала цялата нощ до краката ѝ.

Дръпна пердетата и се усмихна, когато видя колко приятен пролетен ден е настъпил. Отвори широко прозореца, за да влезе чист въздух и отиде в кухнята. Изпи набързо липовия чай, който си приготвяше всяка сутрин с лека закуска и се приготви за работа, която я чакаше.

Реши, че най-после е дошъл денят, в който можеше да посади бегониите в градината пред дома си. Отдавна чакаше толкова хубаво време, за да го стори. Въоръжи се с градински инструменти, престилка и ръкавици, за да не нарани нежната кожа на ръцете си. Сложи на главата си една плетена капела и излезе навън. Котката беше решила да я последва, за да се попече малко на слънце, легнала на меката зелена трева.

Докато се грижеше за това да украси поляната пред дома си с цветовете на красивите бегонии, Дора Костова чу детски гласове. Бяха група момченца, които си играеха наблизо с топка, радвайки се на слънчевия ден. Тя ги познаваше много добре и никак не ги харесваше.

Неведнъж ги беше гонила от тротоара пред дома си, защото когато играеха там, топката им падаше в градината и опустошаваше цветята ѝ. За това и децата вече не доближаваха къщата на възрастната дама – не искаха тя отново да им се кара и да ги гони като крастави кучета.

В този миг нещо привлече вниманието ѝ и я накара да вдигне глава от работата си. Огледа се като любопитна гъска, когато чу наближаващия автомобил. Наблюдаваше го, докато паркира пред къщата в съседство. От него излезе млад мъж, който отвори галантно задната врата на колата.

Оттам се показа съпругата му, държейки в ръка едно малко бебешко столче. В него имаше новородено, което Дора се опитваше да види, но не успяваше. Това бяха нейните съседи Тони и Ема, които не бе виждала в квартала от около два месеца.

Те очакваха своето бебе, което всеки миг щеше да се роди. И малко преди голямото събитие – изчезнаха. Дора беше любопитна да научи къде са били и защо се връщат чак два месеца след раждането.

- Здравейте, милички! - провикна се тя, сваляйки ръкавиците от ръцете си и тръгвайки към младото семейство. - Как сте? Това ли е новият член на семейството?

- Влизайте вътре – каза толкова тихо Тони на съпругата си, че съседката им не можа да ги чуе. Ема влезе в къщата с бебето, а той остана отвън. - Как сте, госпожо Костова? - попита любезно с усмивка на лицето.

- Чудесно, скъпи. Посаждам бегониите в градината си. Не можах да видя малкото човече, което доведохте. - Докато говореше, тя се опитваше да види нещо през прозорците в къщата, но не успяваше. - Момче ли е?

- Да. Друг път ще го видите. Сега е гладен и майка му трябва да се погрижи.

- Разбирам, слънчице. Утре мога да дойда да му подаря нещо от мен и да се запознаем. Аз съм свободна цял ден.

- Не е удобно утре. Някой друг ден. - Не спираше да се усмихва Тони, а Дора го гледаше изпитателно и с недоволство. - А сега ме извинете, но трябва да отивам при семейството си. Хубав ден!

- Чао, миличък – каза Дора и го наблюдаваше докато той не влезе в дома си. Остана озадачена от тази случка. После се обърна към къщата си и тръгна замислена да довърши работата в градината си.

На следващата сутрин Дора Костова стоеше от рано на люлеещия се стол до прозореца с изглед към улицата. Пиеше топлия липов чай, галейки котката в скута си. Погледът ѝ бе насочен към дома на Тони и Ема. Около седем и половина видя как той излезе от вкъщи за работа. Това означаваше, че жена му е сама и Дора можеше да отиде да я види.

Стана от мястото си, взе кутията, опакована с красива хартия, в която бе сложила бебешки дрешки и една плюшена играчка. Излезе от къщата и точно преди да затвори вратата, за да поеме към дома на съседите, видя един мъж да приближава. Остана за миг на мястото си. Той ѝ се струваше странен. Беше тъмнокож, с черна коса и протрити дрехи.

Отиваше в дома на Ема и Тони. Позвъни на вратата и домакинята му отвори. Той влезе вътре и вратата се затвори. Дора не можеше да повярва на очите си. Какво се случваше в това семейство? Направи крачка назад и влезе пак у тях.

Остави подаръка на масата и седна пак на стола си до прозореца. Стоя там час и половина, без дори да стане, за да отиде до тоалетната. И чак след толкова време видя онзи подозрителен мъж, който очевидно не бе от тук, да си отива. Какво правеше толкова време с Ема?

През следващата една седмица Дора Костова бе решила да не посещава съседите си. Всяка сутрин ставаше в шест, за да си приготви закуска, да си направи чай и в седем часа сядаше на стола до прозореца. Винаги Тони излизаше по едно и също време. И не след дълго, пред дома се появяваше онзи странен чужденец, който Ема посрещаше.

Прекарваше не по-малко от половин час в къщата с нея и след това си тръгваше със задоволство. Повече от това не беше нужно на Дора, за да бъде сигурна какво се случваше. Не знаеше какво да стори с тази информация, с която разполагаше. Дали беше правилно да каже на Тони какво прави жена му всеки ден, когато го изпрати на работа и се преструва, че се грижи за сина им? Или беше по-добре да говори с Ема, за да ѝ каже, че знае какво прави всеки ден и да я вразуми?

Реши, че е най-добре да се допита до приятелките си, на които можеше да се довери за всичко. Отиде до телефона в кухнята и позвъни на едната от двете дами, с които всеки четвъртък играеха карти, а след това и на другата. Петнайсет минути по-късно те бяха в дома ѝ. Настаниха се на масата в кухнята и Дора им сервира чай със сладки.

- Казвай бързо какво е толкова спешно, че не можа да дочака сериала ми да свърши – обади се едната от жените, отпивайки първата глътка от топлата напитка.

- Нещо много странно се случва със съседите ми. Знаете ги – Тони и Ема.

- Бременната? - попита другата дама.

- Вече не е бременна. Родила е.

- Но кога? Не съм я виждала от известно време.

- Нямаше я. Беше заминала някъде с мъжа си и се върнаха преди седмица. Бебето се е родило, но тя... тя върши нещо лошо – направи пауза Дора. Това беше в неин стил, защото обичаше да привлича вниманието на приятелките си и с тези драматични паузи възбуждаше още повече любопитството им. Отпи от чая си и продължи.

- Ема изневерява на Тони.

- Не! Не може да бъде!

- Безсрамница! - възмутиха се дамите. - Как може?!

- Още от началото си мислих, че нещо не ѝ е наред. Ето, оказа се уличница! Как може да няма съвест това момиче!

- Всяка сутрин, щом мъжът ѝ излезе за работа, – продължи Дора – идва един странен тъмнокож чужденец. Не знам какъв е, може да е африканец. Прилича на онези от новините, които бягат от войната и идват да грабят Европа. Та този същият прекарва не по-малко от половин час с Ема всеки ден, когато е сама. Какво според вас може да правят?!

- Нямам думи! - възмущаваха се приятелките ѝ.

- Не знам какво да правя. Дали да кажа на бедния Тони? - попита Дора. - Той е добър човек и ми е жал, че онази пиявица го лъже по този начин...

- По-добре провери всичко, за да си напълно сигурна, преди да говориш с него – посъветва я едната дама.

- Да, така е най-добре – съгласи се другата.

Дора също беше съгласна с приятелките си и реши да ги послуша. Изчака да мине уикенда, в който Тони не ходеше на работа и разбира се, любовникът на Ема не дойде. Но веднага щом настъпи новата седмица, тя бе решена да действа. В понеделник, точно в седем и половина, Тони отиде на работа. Петнадесет минути по-късно чернокожият мъж почука на вратата на къщата. Жената го покани да влезе и затвори вратата. Дойде ред на Дора да изпълни плана си.

Излезе от дома си, без да заключва вратата. Притича крадешком на отсрещния тротоар, подминавайки необитаемата къща, която се даваше под наем. Точно до нея беше тази на Ема и Тони. Мина встрани, снишавайки се така, че да остане скрита от оградата и никой да не я забележи отвътре. Чу гласове, които идваха от задния двор. Ема беше с любовника си там!

Дора мина бързо зад къщата и започна да се оглежда. Не успяваше да види нищо, заради високата бяла ограда от дървени дъски. Опитваше се да намери пролука, през която да погледне, но не откриваше такава. Чуваше само гласовете на любовниците, които си говориха на чужд език, може би английски. Дора не беше много грамотна жена и не можеше да определи това с точност, но я мъчеше фактът, че не разбираше за какво си говорят.

Тогава видя една дървена стълба, оставена наблизо, с помощта на която Тони бе пребоядисал оградата през уикенда и бе забравил да прибере. Дора се усмихна. Сякаш това бе знак, който ѝ бе пратен. Тя трябваше да разнищи този случай до край, за да помогне на момчето да разбере що за жена има до себе си.

Бе сигурна, че върши нещо наистина добро. Взе стълбата и я премести до оградата. Струваше ѝ се, че не е много стабилна, но въпреки това започна да изкачва едрото си тяло по стъпалата. Бе забравила за страха си от височините, защото у нея бе по-голямо желанието да хване в крачка съседката си, която мамеше съпруга си с чернокож чужденец.

Когато застана на предпоследното стъпало, Дора най-после успя да види Ема. Тя стоеше на един стол в задната градина. До нея бе седнал чужденецът, който ѝ говореше нещо и се усмихваше. Помежду им беше бебешката количка, в която спеше новороденото бебе. Сенникът беше спуснат над него, за да не пече слънцето в очите му, но когато детето се събуди, Ема го махна.

Взе бебето на ръце, за да го успокои, защото бе започнало да плаче. Дора остана стъписана на мястото си. Най-после успя да види детето, което съседите ѝ бяха довели в къщата си преди седмица. Не можеше да повярва на очите си. Детето беше тъмнокожо!

- О, Боже! - прошепна тя.

В този миг усети как стълбата под краката ѝ започва да се накланя настрани. Шейсетгодишната жена не успя да реагира и да се хване за оградата. Стълбата се олюля за момент и Дора загуби равновесие. След секунда дебелото ѝ туловище се озова на тревата зад къщата на съседите ѝ. Заради падането от тази височина, тя усещаше болка в десния си крак.

Едва успя да сдържи стона от болката, която изпитваше, защото не искаше никой да разбере, че е там. С усилие се изправи и тръгна бавно към дома си. Накуцваше, а лицето ѝ се бе сбърчило в горчива гримаса. Едва когато влезе в къщата си успя да извика от болка. Обади се на Бърза помощ и легна на дивана, докато линейката дойде.

Още същата нощ я изписаха от болницата, защото кракът ѝ бе просто навехнат. Нищо сериозно, но това бе достатъчно да я кара да изпитва силни болки при всеки опит да се движи. Веднага щом се върна в къщата си, Дора се видя с двете си приятелки. Разказа им с подробности за това, което бе видяла. Каза им, че освен че Ема има тъмнокож любовник от друга държава, му е родила и бебе. Беше сигурна, че Тони я е отвел да роди далече, заради скандала, който щеше да се породи.

Не можеше да проумее колко силна е любовта му към тази жена, след като я е приел с дете от чужд мъж и от друга раса. Това беше повече от скандално! А дали знаеше Тони, че жена му продължава да се вижда със странника, когато остава сама вкъщи? Трите жени обсъждаха тази ситуация до след полунощ. След това... целият квартал знаеше какво се случва в семейството на Тони и Ема.

Два дни по-късно на вратата на дома на Дора Костова се позвъни. Тя се придвижи бавно и предпазливо с патерицата си, за да отвори. Изненада се, когато видя на прага да стои Тони.

- Здравей, миличък!

- Как не ви е срам? - попита я директно той, гледайки я с яд в очите. - Как можахте да измислите цялата тази история и да накарате целия квартал да говори тези ужасни неща за съпругата ми?

- А - ами... Аз не... - бе останала без думи Дора. - Видях я... с онзи мъж и... после черното бебе...

- Дори и да сте видели всичко това, да не мислите, че знаете всичко, което се случва? Вашите клюки накараха жена ми да иска да се преместим колкото може по-скоро оттук.

- Съжалявам... Аз просто...

- След като мислите, че знаете всичко, – продължи Тони, без да ѝ дава възможност да се изкаже – знаете ли какво се случи с нашето бебе? Знаете ли, че се роди мъртво и Ема все още не може да го преживее? Имаше проблеми с раждането и лекарите не успяха да го спасят.

Същата нощ в болницата доведоха една умираща бременна чернокожа жена. Със съпруга ѝ били бежанци от войната в страната им и се насочили към Европа, за да отгледат детето си спокойно. Но по пътя имало усложнения. Жената била ранена и трябвало спешно да постъпи в болница. Детето оцеля, но майка му – не. Бащата не можеше да се грижи за него. Нямаше кой да му помогне. А Ема и аз бяхме готови да бъдем родители, бяхме готови да се приберем вкъщи с нашето бебе...

Предложихме на мъжа да се грижим за детето. Не сме негови родители, но можем да му дадем всичко, което щяхме да дадем на нашия роден син. Сега мъжът има работа, живее в едно общежитие. Идва всеки ден да види сина си преди работа. Може след време, когато подобри положението си и момченцето отрасне, да поиска да си го вземе.

А може и да го остави завинаги при нас, за да му осигурим образование и добър живот. Но това няма да се случи тук. Не и докато има хора като вас, госпожо Костова. Вие и всички, които мислят като вас, ще карат малкия Абулай да се чувства различен винаги.

- О, мило момче... - с тих глас се обади Дора, а очите ѝ се бяха напълнили със сълзи. - Не знаех... Аз... исках само да помогна. Мислих, че... Аз съм добър човек, скъпи.

- Ако бяхте толкова добър човек, нямаше да правите това, в което сте най-добра – да клюкарствате за хората. Ако бяхте толкова добра, нямаше да сте сама в този момент, когато имате нужда дъщеря ви да се грижи за вас.

И без да каже каквото и да било повече, Тони се обърна назад и тръгна към дома си. Дора го наблюдаваше безмълвна, а от очите ѝ най-после успяха да потекат като поточета сълзите, които бяха започнали да напират. Тя затвори вратата на къщата и отиде до телефона в кухнята. Избърса сълзите от лицето си и набра номера на дъщеря си.

Когато чу гласа ѝ, каза, че тя ѝ липсва. Обикновено не говориха много, макар дъщеря ѝ да живееше от няколко години със съпруга си в чужбина. Сякаш колкото повече време минаваше, толкова по-малко бяха темите, за които можеха да разговарят. Но този път Дора искаше да знае всичко, което се случваше с детето ѝ. Момичето ѝ липсваше и изпитваше нужда да ѝ го каже.

След няколко дни Дора Костова бе излязла навън. Стоеше на един стол пред дома си, препичайки се на слънце. Радваше се на красивите бегонии в градината, а котката спеше в скута ѝ и мъркаше тихо.

Малко преди обяд, тя видя как семейството в съседство излизаше от дома си. Отиваха на разходка с бебето в хубавия слънчев ден. Тони направи път на Ема да излезе първа от къщата, носейки Абулай на ръце. Той заключи вратата и тръгнаха към колата.

Случайно погледите им се срещнаха с този на Дора. Не я поздравиха. Не ѝ се усмихнаха дори. А тя нямаше смелостта да им каже каквото и да било. Изпитваше вина. Затова просто сведе поглед, засрамена от постъпката си. Едва когато чу двигателя на потеглящия автомобил, успя отново да погледне към онази къща.