4 дразнещи реакции от приятел за приятел в беда

1. Казах ли ти?
Познатата схема… Всеки от нас го е преживявал и то и от двете страни – и в ролята на ищец, и в ролята на обвиняем по делото за правота. И всички знаем колко безсмислени и празни са тези думи, как по никакъв начин не помагат и дори може да предизвикат по-силна негативна реакция… И все пак продължаваме в същия дух.

2. Всичко е / ще бъде наред
Освен обвиненията в серията дълбоки мисли, които сме чували от приятели / казвали на приятели, влиза и апатичното архангелско проявление. Добре, понякога "всичко е наред" може и да помогне. В повечето случаи обаче на страдащия му идва да крещи или да плаче още повече от тази проява на безчувственост, защото очевидно нещо не е наред и това нещо е толкова голямо и значимо, че нищо не изглежда наред. И без значение колко умело се опитва да омаловажи приятелят случилото се с подобни думи, просто не помага. Чувството си остава. А това, че нещата в бъдеще ще бъдат наред, няма особено значение сега.

3. Така е трябвало да стане
Не че това като твърдение е грешно, просто когато те боли, не можеш да мислиш толкова далеч в бъдещето – когато всичко ще е зад гърба ти и вече ще си се убедил в красотата на живота, как всяка затворена врата не означава край на света, а просто насочване към безброй многото отворени и т.н., и т.н.

4. Разбирам…
И обръщане на разговора в посока "Ти си мислиш, че си зле, ама знаеш ли АЗ пък колко съм зле…" Това е може би най-силно отблъскващото от всички възможни неща, които можеш да чуеш от приятел (за мен лично определено Е). Може да разсейва, може да се прави под предлог "давам ти примери със себе си и неща, които съм изживял, за да разбереш по-добре какво имам предвид", но има няколко условия:

• Две изживявания никога не са еднакви, т.е. паралелът между тях е абсурден и говори по-скоро именно за липса на разбиране, вместо за обратното.
  
  
• Когато се чувстваш зле и се обръщаш към приятел, имаш нужда от вниманието му, от това да е насочено към теб, а не да блуждае в посока „А какво мислиш значеше еди-кое си, какво е значението му за мен?“ Просто не ти е до това.
  
  
• Може пък да нямаш нужда от съвети. Може пък просто да ти е гадно и да искаш да си го изживееш.

И не, приятелите ни не са чудовища, когато се чувстваме зле, нито пък ние сме такива за тях, когато на тях им е кофти. Просто имаме нужда да разберем, че понякога единственото, което е необходимо, е просто да бъдем до този човек.

Не за да му даваме от мъдростта си и да го съветваме свещенически. Не за да го обвиняваме или да му излеем арсенала си от клишета, а защото има нужда от нас. Защото това да си до свой близък му е напълно достатъчно, за да изживее мъката си и да я преодолее. Защото знае, че има към кого да се обърне.

Някой, който не да го разбира, а да го усеща, да го разсмива, но и да го приема разплакан. Някой, който да му предложи рамо, на което да поплаче (и буквално), но и душа, на която да сподели.