Станка Пенчева: ''Закъсняло писмо''

Помниш ли-
падаха вече листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи: ''да пишеш''.
Аз се обърнах – и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо -
сякаш за мен бе постлана земята богато,
мойте нозе да вървят по пътека от злато!

…Имаше някъде извори, скрити в горите,
имаше стари чешми със мъхнати корита
и езера, засияли сред каменни хребети -
с тая ръка исках всички води да загреба!

…Имаше някъде пътища с прах и талиш,
влакове имаше, дето със грохот пристигат -
как да не бързаш със пламнали бузи от вятъра,
щом като чака, пред тебе простряна земята!

…Имаше някъде други градчета и хора -
исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема,
че да ти пиша все нямаше време, нямаше време…

Мойте години се смееха, сменяха влакове,
твойте мълчаха под старите вишни и чакаха…
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила.

Малкото твое момиче сега е голямо -
тича след мене дете и нарича ме ''мамо''.
Помня как първата, смешната крачка направи,
как със ръчичка полата ми стискаше здраво.

После – на пръсти се вдигна, вратата отвори,
после запита: ''къде ли свършва просторът?''
Може би скоро ще кажа през сълзи: ''Да пишеш!''
И ще си спомня и тебе, и голите вишни…

Твойта коса като зимните преспи е бяла.
Чакаш ли още?
Ето го моето писмо закъсняло...

Автор: Станка Пенчева