София Лорен: Не се чувствам на 90 години. Нямам търпение да открия следващата глава от живота си

В чест на 90-годишния ѝ юбилей Vogue Italia разговаря със София Лорен, която споделя тайните на живота и кариерата си, които са без аналог в италианското кино.

Достатъчно е да кажете ''София'' - това е истинското ѝ име (София Костанца Бригида Вилани Сциколоне) - и хората по цял свят се сещат за нея, София Лорен, която на 20 септември 2024 г. навърши 90 години. Носител на ''Оскар'', ''Златен глобус'', ''Златна палма'' в Кан, Coppa Volpi и ''Златен лъв'' за цялостно творчество във Венеция, Bafta, почетен ''Сезар'', ''Златна мечка'' за цялостно творчество, четири Сребърни ленти и единадесет награди ''Давид ди Донатело''.

В дългата си кариера Лорен играе с най-големите режисьори и актьори на италианското и световното кино, сред които Федерико Фелини, Тото, Кларк Гейбъл, Джон Уейн, Марлон Брандо, Франк Синатра и разбира се, Марчело Мастрояни, с когото освен филмите, ги свързва и приятелство.

Ухажвана от модните дизайнери, тя винаги е избирала само един: Джорджо Армани, нейният голям приятел, с когото споделя и годината на раждането си - 1934.

Още едно голямо постижение, 90-годишен юбилей, дали някога сте го очаквали?

Да навършиш 90 години вече е нещо изключително, но по-невероятното е да навършиш 90 години, заобиколен от семейство, което обичаш, приятели, които цениш, и кариера, която все още те вълнува.

Наистина ли възрастта има значение или е само число?

Възрастта 100 % е само число. Аз не се чувствам на 90 години. Възрастта ми се променя в зависимост от ситуацията: всеки път, когато снимам филм, се чувствам така, сякаш за първи път стъпвам на снимачната площадка. Когато прегръщам децата и внуците си, се чувствам като матриарх, жена, чиято
сила и опит могат да бъдат отправна точка за тези, които ме обичат, а когато се събуждам сутрин, се чувствам като тийнейджърка, нетърпелива да открие следващата глава от живота си.

Какво означава за вас думата ''успех'' днес?

Успехът е умението да се учиш от грешките и провалите си, да съжаляваш колкото се може по-малко, да не се поддаваш на светлината на прожекторите и когато се съмняваш, винаги да избираш любовта.

Кой е първият ви детски спомен?

Да се приютя в онова кино в Поцуоли и да вкуся за първи път от Холивуд, докато гледам Рита Хейуърт. По онова време киното беше убежище далеч от войната и непрестанния глад. Никога не съм мислила, че този филмов живот един ден може да стане мой.

Каква тийнейджърка беше София Лорен?

Срамежлива и тиха. Сестра ми беше общителната, тази, която разсмиваше всички. Скривах се в ъгъла и я наблюдавах.

Какво ви липсваше най-много?

Баща, разбира се. Бащина фигура, на която да разчитам. Липсата на баща е празнота, която никога не запълваш и от която никога не се възстановяваш. Не успях да преодолея факта, че бащините ми ръце никога не са ме утешавали.

Никой обаче не се спасява сам: какво ви помогна на вас?

Трябва да повярвате в себе си, да се обичате достатъчно и да се обградите с правилните хора. Хора, които не са там, за да хранят егото ви, а за да подхранват сърцето ви, и които не се страхуват да ви кажат истината.

Вярвате ли в приятелството между жените?

Разбира се, че вярвам. Най-голямата подкрепа, която съм имала в живота си, е дошла от приятелките ми. В тях има телепатична връзка, безусловно доверие и разбиране, каквито не можеш да получиш от мъж. До смъртта ѝ всяка седмица разговарях с първата си приятелка, която срещнах
в училището ми в Поцуоли. Ужасно ми липсва, защото бяхме много близки.

Имахте ли някакви приятелски отношения с колегите си от киното?

Лина Вертмюлер ми беше голяма приятелка. Научих много от нея. Лина беше бунтар, воин, провокатор, но и велика поетеса на нашето време, обичаща хората. Жена, която съчетаваше неукротима сила с деликатна крехкост.

Каква стойност придавате на завистта?

Никаква. Завистта е език, който не владея и никога не съм владеела.

''Партенопа'' е заглавието на новия филм на Паоло Сорентино, представен в Кан и излязъл по екраните тези дни, почит от заглавието към вашия град, Неапол, към който сте силно привързана, въпреки че сте родом от Рим и сте живели в близкия Поцуоли: как бихте го определили?

Не мога да определя Неапол. Трудно е да се определи нещо, което е толкова дълбоко и неразривно свързано с душата и сърцето ми. Неапол е моят език на любовта и всички неаполитанци са членове на моето семейство.

Връщате ли се там от време на време?

Не достатъчно често, колкото ми се иска. Никога не е достатъчно. Но в сърцето си никога не съм си тръгвала.

Харесвате ли папа Франциск?

Изключително много го уважавам. Възхищавам се на неговата простота, на смелостта му да казва истината, на властта и на мъдростта му, породена от непреходните човешки ценности - любов, щедрост и достойнство.

''Винаги съм бил обикновен човек, отворен към хубавите неща. Лошите се опитвам да забравя и да продължа напред'', каза той преди време: споделяте ли същата философия?

Моята мантра е да продължа напред. Винаги е била тази. Не живея в миналото. Неотдавна Марина Абрамович направи проект с изкуствен интелект, който нарече клониране на самата себе си, наследство за бъдещето.

Бихте ли го направили и вие?

Не мисля, но ще трябва да разгледам въпроса по-подробно, защото не можеш да спреш прогреса. По-добре е да опознаеш една тема по-задълбочено и след това да можеш да я дефинираш по свой начин, вместо да позволяваш тя да те дефинира.

Какво бихте искали да правите отново?

Да продължа да правя точно това, което съм правила през целия си живот: да живея, да обичам, да разказвам истории и да мечтая.

Как бихте искали да ви запомнят?

Като жена, която е вдъхновила другите и е променила живота им, без да жертва ценностите си или да забравя корените си.

''La vita davanti a sé'' (Предстоящ живот) е филм на сина ви Едоардо Понти, последният, в който участвате, но превръщайки заглавието във въпрос, как си представяте живота, който предстои?

Моето настояще наистина прекрасно. Защо да го развалям, мислейки за утрешния ден? Предпочитам да се насладя още малко на днешния.