Анна Виси: Ще правя това, което ми диктува моята природа и моята Виси
От Нели Славова
Какво отличава успешния артист от суперзвездата? Издръжливостта му, смята Власис Костурос от гръцкия Vogue, който по повод 50-годишнината от кариерата на Анна Виси се срещна с единствената гръцка певица, която може да претендира за тази титла. А тя, в една разтърсваща реч, му разкрива истинската си същност - страстна и безстрашна в изкуството и в живота.
Анна Виси празнува тази година - цели петдесет години от кариерата си. Празнува таланта си, уникалността си, издръжливостта си, темперамента си, смелостта си, звездната си сила, рисковете, успехите, провалите, грешките, страховете, мечтите, отказите си. Тя празнува ненадминатата си страст към това, което прави. Страст, която гори все по-силно и по-силно с всеки изминал ден и затова все още може да развълнува всички възрасти. Преди всичко тя празнува своята природа. "Природа", която с грация ще каже, че е довела нейната "Виси" до мястото, където е днес.
Пристигайки в Атина от Кипър през 73-та година, не знам дали можех да си представя живота, който имам сега. Имаше някакви бледи образи, някакви "спомени от бъдещето", както понякога ги наричам. Бяха доста силни желания, които се надявах да ми се случат, а когато много искаш нещо, казват, че го получаваш. Не знам доколко това е точно, но ми харесва като стимул, като нагласа. Най-малкото да преследваш смело мечтите си и да не се страхуваш да поемаш рискове.
Започнах кариерата си, когато бях на 15 години. Тогава не се интересувах от слава или пари. Приоритетът ми беше как да дам нещо музикално впечатляващо и различно на света. Първата, която бях гледала на живо тогава, беше Маринела. Каква впечатляваща шоуменка, помислих си. Времето и обстоятелствата ме поведоха по пътеките на Лианотрагудс и звученето на 70-те години в Гърция. Когато се присъединих към първия си лейбъл, композиторите тогава бяха специфични: Spanos, Loizos, Moutsis, Plessas, Kaldaras. Изпратиха ме при първия, който ме потърси - Кугиумцис. Той ми написа "Обичам те". Уникално красива песен! Манос беше моят любимец от онзи свят, но аз се чувствах като чужденец там. Исках да намеря моите "Бийтълс", моите "Ролинг Стоунс", моите "Дийп Пърпъл", моя Елвис Пресли, моята Джоплин. Израснах с тези хора, слушайки ги. И ги намерих, когато срещнах Никос Карвела. В Никос веднага разпознах моя композитор, автор на песни, партньор и ментор до края на живота ми.
Често ми казват: "Винаги говориш за Карвела". Да, факт. Не знам къде щях да бъда днес, ако не го бях срещнала. Той не просто пишеше песните ми, а имаше визия за мен. Даваше ми роли. Мечтаеше да бъда Мала, Розана, Анна, героините на трите опери, които създадохме. Когато написа "Не искам да знам", ми каза да се вдъхновя от Мария Калас - тук е мястото да ви кажа, че Калас е моят музикален идол! Когато пеех ''Yet Another'', си представях Джанис Джоплин. По време на ''Fire'' слушахме маниакално Пат Бенатар. В епохата на "Не те променям", "Не ме харесва никой" и "С любов от мен за теб" слушахме в цикъл Литъл Ричард и всички рокаджии от 50-те и 60-те години и ги изучавахме. Това ставаше най-вече по време на пътуванията, които правехме, отивайки до Англия с кола - защото Карвелас не се качваше на самолет, болна история - по времето, когато колите все още имаха касетофони.
Песните му рисуваха моя художествен портрет. Тази година пристъпвам в Херодона заедно с него, след 40 години непрекъснато вдъхновение, творчество, обмен на енергия и сила, които си вдъхвахме един на друг. Той написа всичко за мен. Всеки вид музика, за който копнеех и исках да опитам. Връзката ни е неразрушима. Все още се караме като деца и отново се свързваме по вълшебен начин. Винаги очаквам с нетърпение следващата трансформация, която ще го вдъхнови да напише за мен. Не става дума само за огромния му музикален талант. Това е и неговият дух. Свободен, независим, философски настроен. Щастлива съм, че съм се възползвала от този дух.
Песните ни са възхвалявани, а някои са поставяни под съмнение. Когато излезе песента ''After Says'', дори моите фенове ни изядоха. Обадих му се със сълзи на очи и му казах: "Благодаря ти, че написа нещо, което получи такава реакция и се сблъска с такава враждебност, защото това ме кара да се чувствам жива и голяма артистка". Мога да добавя, че лично съм преживяла този припев. Обвинявали са ме и в други неща. Например смятам, че текстът "Любовта е изрязаните нокти, които изхвърляш" и всичко останало, което се пее в тази песен, е поезия. Друг пък намира това за нелепо. Знаеш ли какво?
Ако не бях провокативна, щях да бъда скучна певица. Смятат ме за противоречива? Слава Богу! Изпълнявала съм и някои много простички песни, не отричам. Но във всички тях имаше малко революция и реализъм.
Не е задължително възгледите, които всички имаме, да съвпадат. Не всички сме еднакви. Благодаря на Бога! Узрях и вече не ме интересува какво казват хората за мен. Някога това ме притесняваше. Мога да кажа още, за да защитя заслуженото си право да пея на това вълшебно място, но какво ще постигна? Ще променя ли нещо?
На концерта за петдесетия ми рожден ден казах на публиката: "Не ме оставяйте да умра", не го казах със страх, а със смелост. Аз съм артист. Винаги ще изпълнявам концертите си с такива чувства. Мисля, че имам право на това. Вече години наред живея, предлагайки страстно изкуството си, и получавам обратно с още по-голяма страст това, което наричаме любовта на света. Една силна връзка, която е доказала своята здравина, като се има предвид, че продължава вече половин век.
Докато хората ме молят да живея артистично, ще имам още една причина да го правя. Не се притеснявам да се вълнувам, въпреки че искам да запазя хладнокръвие. Нищо не ме плаши, стига да съм здрава. За мен разсъдъкът е най-мощното оръжие на човека. Знам, че мога да се справя с цялото това нещо, което ми се случва сега и което един ден ще приключи, защото чувствам, че имам преценката да се изправя срещу него.
В кариерата си днес съм това, което съм, повече от всякога. След петдесет години някой би си помислил, че ще падна, но аз се издигам. Щастлива съм, но и изненадана да видя, че песните ми се отнасят до много млади хора. И се чудя: Какво може да почувства едно младо момиче днес, слушайки 65-годишната Виси? Не е ли това странно? Предполагам, че изглежда така, сякаш създавам нещо у младите хора. Кой знае какво! Не виждам смисъл да се ровя в него. За мен е достатъчно, че се случва. Загрижена съм за отношенията си с младите хора. Моята работа е да помагам на младите таланти в музиката да намерят пътя си и да не се изгубят. Може би в някакъв момент в бъдещето ще правя всичко това по по-съгласуван начин.
Децата на София и аз сме една чудесна компания. Станах майка, въпреки че нямах нито достатъчно време, което да дам на детето си, нито даровете на "класическата" майка. Но пък научих нещо ценно: Детето ти не е титла, нито пък думата "майка" отразява професия, освен ако самата жена не желае да се посвети изцяло. Дано тази връзка да е също толкова честна и да прерасне в истинско приятелство, като това, което чувствам, че имам с дъщеря си днес.
Не ме питайте за любовта. На този етап от живота ми тя не ме интересува. Достатъчно съм пяла за нея!
Любовта винаги е била вторият ми приоритет. Не ме е водила за носа. Музиката е тази, която ме дърпа за носа. Мисля, че с Карвела ще бъдем вечно влюбени един в друг. Просто се изчерпахме с практическата част на любовта: секса, тоест. Природата я отнема в някакъв момент. Идва при теб и ти казва: ''Баста, това беше всичко''. В което няма нищо лошо.
Напротив, хората се страхуват да признаят подобни неща. От несигурност? От срамежливост? От тесногръдие? И основно от това, на което са ни научили религията и родителите, които са ни възпитали.
Питаш ме за какво съм щастлива? Радвам се, когато се събудя и навън все още е ден, а не нощ, както е от години поради естеството на работата ми. Радвам се, когато получавам видео обаждания от Карвелас и го виждам с китара в ръка да казва: "Слушай какво съм написал за теб." Щастлива съм да се срещам с малкото си и избрани приятели, да нямам план или цел, а да се събираме, да ядем заедно, да си приказваме, да играем карти. Щастлива ме прави да държа огромен пакет пуканки и да гледам филм, независимо дали е добър, или не.
Тук няма да се поколебая да ви призная, че съм влюбена в Киану Рийвс. Когато живеех в Лос Анджелис го преследвах в продължение на един час. Той влезе да закусва в "Шато Мармон", съответно и аз след него. Направих всичко възможно, за да привлека вниманието му, но той не ме забеляза. Маниак съм на тема Киану Рийвс, моля да ме извините.
Хората ме питат за какво съжалявам. Нещата, които ме натъжават дълбоко, са нещата, които виждам да се случват в света около нас и които костват живота на мнозина. Напоследък сме свидетели на пожари, наводнения, жестоки убийства, изнасилвания, лицемерие и т.н.
Жените винаги са се борили да претендират за нещо. Винаги е имало омраза към нас и ние трябваше да се научим да живеем с нея. За мен това се дължи на религията и системата. Защото жените се оценяват "морално", а мъжете - не. Жената е осъждана за същите действия, за които мъжът е възхваляван. Ако трябва да бъда честна, не се чувствам като жена. Чувствам се като човек.
А аз не съм типичното добро момиче. Не искам да ме наричат добро момиче. До такава степен съм прозрачна, че понякога прозрачността ми граничи с наивност. Но също така съм и скитница. Независима. Реактивен двигател със собствено мнение. Пълна с огън. И преди всичко с отворено съзнание. Никога не съм имала табу върху хомосексуалността, например. Мразя тормоза. И подкрепям всичко това повече от всякога, защото порастването е невероятен процес на окончателно превръщане в човека, който винаги е трябвало да бъдеш.
Все още ми липсва коректното отношение на хората, които се изправят срещу мен. Има моменти, в които се чувствам така, сякаш съм просто титла. Виси, а не е Анна. Не говоря за вътрешния ми кръг, за онези пет-шест много близки хора. Става дума за останалите хора, с които се срещам всеки ден. Те имат поза към мен, която поза искам да зашлевя. Повечето от тях ме забелязват - както навремето аз забелязвах Киану Рийвс! Това звучи ли ви малко снобски? Би било жалко, защото не съм сноб.
Аз съм човек на настоящето. Не ме питайте какво ще правя утре. Ще направя това, което ми диктува моята "природа" и моята "Виси"! Колкото и да съм се съпротивлявала на природата си, тя винаги ме е побеждавала. И с право.
