Мариела Гемишева: "Време и стил. Контури на историята на модата през XX век"

1. Отвъд границите на десетилетието

Първото и второто десетилетие на ХХ век трудно могат да бъдат отделени едно от друго, защото същинската културноисторическа граница в протичането на тенденциите не е краят на първото десетилетие, а началото на Първата световна война.

Периодът 1900–1914 г., известен като Едуардианска епоха (Edwardian Era във Великобритания) или Бел епок (La Belle Époque във Франция) – време на предизвикателства, открития, постижения в науките и технологиите, разцвет на забавленията, оптимизма и безгрижието, – впоследствие е мислен като последния "златен век" на модерния свят.

Символичният край на периода е потъването на кораба "Титаник" на 15 април 1912 г., не само поради човешката трагедия, но и поради всеобщото убеждение, че "Титаник" въплъщава победоносната неуязвимост на модерната цивилизация и всемогъществото на въоръжения с технологиите човек – тъкмо тази самодоволна утопия рухва с края на "Титаник".

И така, ако потъването на свързващия два континента огромен презокеански лайнер е символичният край на Бел епок, Първата световна война е същинският исторически край на периода.

2. Едуардианската епоха/Бел епок и модата

"Едуардианската епоха" е кръстена на крал Едуард VІІ, който управлява Великобритания от 1901 до 1910 г. (но тенденциите, характерни за това десетилетие, се запазват практически до Първата световна война, която избухва през 1914 г.). Френското име на същия период – La Belle Époque (1871–1914) – е симптоматично за начина, по който съвременниците му го изживяват и оценяват: то означава "хубаво време" (в смисъла на "добри години").

Характеризира се с ускорен технически прогрес, икономически растеж, мир в политическите отношения, значителни постижения в науките, силна социална роля на изкуството. Това е златната епоха на автомобилостроенето и въздухоплаването, градския живот, интимната публичност на малките кафенета и кабарета, зараждането на киното, разцвета на фотографията и пр.

Можем отчасти да пунктираме очертанията на Бел епок например чрез следните няколко факта: по това време Париж функционира като културна столица на света и център на модата; Пикасо твори в своя син и розов период; братя Райт имат своите пионерски постижения в авиацията; появява се първият уестърн "Големият влаков обир" (1903); не на последно място и с ясно отношение към тенденциите в модата – ясно се проявява нарастващата воля на жените за повече независимост и пряко социално участие.

Дамският силует в началото на ХХ век е търсил ефекта „женственост“ главно чрез извивки, мислени като израз на грациозност и самоувереност. Тясната талия, подчертаните бедра и корсетът са най-отличителните белези на този силует, известен като „S-форма“ и наложил се твърдо към края на Едуардианската епоха.

Дамите (поради изискаността на по-малкото стъпало) имали склонността да носят обувки с по-малък размер (които понякога увреждали краката им), шапки с огромни периферии и декорации, включващи пера, цветя, дори и плодове, перуки от естествена коса, брошки с паунови пера, орнаменти с водни кончета и т.н.

Едуардианската дама изглежда така: тя носи дреха с висока яка, S-образен корсет, грамадна шапка с пищни декорации, коси, прибрани на кок (най-обичайната прическа на Бел епок), английска бродерия по дрехата и корсаж с фини гънки от сатен, също с бродерия. Носели се и много долни части – уважаваната дама не бивало да излиза от дома си с по-малко от шест фусти.

Символът на тази епоха със сигурност е корсетът, макар че той има дълга история. Твърди се, че Агнес Сорел, любимка на Франция и явна любовница на Шарл VІІ (крал на Франция от 1422 до 1461 г.), е лансирала модата на корсета, при това в най-тясната му версия и с много дълбоко деколте, така че силуетът придобива формата на пясъчен часовник.

Четири века по-късно корсетът все така е инструмент за мъчение на жените – дългият му исторически живот се дължи колкото на суетата, толкова и на несвободата, на традиционния контрол над женското тяло (ето защо борбите за еманципацията на жената са свързани и с отричането и изхвърлянето на корсета от женския гардероб).

Корсетът оставя върху кожата на тялото отпечатъци от банели, куки и шнурове; нерядко жената, стегната в корсет до бедрата, просто не може да седне. Корсетът е деформирал тялото със своите банели и метални подкрепления, оставял е след себе си безбройни болести поради силно притиснатите бели дробове и понякога атрофирал гръден кош.

Дамата, която често губи съзнание дори на обществени места, тогава е обичаен, харесван и публично приет образ на "истинската" и "благородната" женственост. Но всъщност по това време жените често губят съзнание не толкова поради деликатност, чувствителност, душевни вълнения и приливи на силни чувства, както се е смятало в "доброто общество", колкото поради натиска на корсета, който затруднява дишането.

Интересно е да посочим и какво в модата по това време се смята за недопустимо. В началото на ХХ век да се виждат глезените на жената под дрехата е било проява на неприличие. Ако жена пуши на обществено място, е била квалифицирана като актриса или проститутка. Ако носи червено червило – също. Ако носи панталони, това е означавало, че се противопоставя на задълженията си към семейството и обществото.

През първите години на десетилетието панталоните в женското облекло са заклеймени като неприлични и вулгарни. Във връзка с тези забрани нека още отсега отбележим, че само десетилетие след Бел епок същите характеристики – скъсяването на полата, пушенето, червеното червило, панталонът като част от дамския гардероб – ще се превърнат в нормативни, в ясно фокусирани и разпознаваеми знаци на следвоенната модна конвенция.

Основен потребител на модните тенденции през първата декада са аристокрацията и по принцип богатите. Посредник между тях и моделиерите все още не е колекцията, ревюто или модното списание. Новите творения в областта на модата са били представяни на твърде престижните по онова време конни състезания.

На това много важно за онези времена светско събитие дизайнерите изпращали модели, облечени в творенията им, които били снимани от водещи фотографи, и така изисканите дами получавали информация за най-новите пости жения в модата. Те поръчвали тоалетите си при отбрани моделиери, като дрехата се изготвяла прецизно с всички детайли от цвета до шева и кройката.

Водещи за модата от ранния ХХ век са Жана Пакен, която прави първото ревю, включващо и музика, през 1914 г. Тя е и първата, която успява да открие филиали на модната си къща в чужбина (Лондон, Мадрид, Ню Йорк); други забележителни творци в областта на модата по това време са Жак Дусе, Жана Ланвен, Чарлс Уърт.

Чарлс Фредерик Уърт (1825–1895) е един от забележителните дизайнери, които осъществяват връзката между късния ХІХ век и началото на ХХ век в развитието на модните тенденции. Англичанин по произход, Уърт се утвърждава в Париж.

Той е първият кутюриер, подписал собствените си произведения, като по този начин поставя началото на тенденцията на търговската марка (тенденция, която Жан Пату през 20-те години на ХХ век затвърждава и чрез поставянето на етикета на марката към дрехата).

Уърт е и първият, който представя селектирана модна колекция веднъж в годината – по този начин той узаконява и демонстрира самата изменчивост в начина на обличане и установява ориентири в изменящите се модни тенденции. Смята се, че той е основоположникът на haute couture – френската висша мода. 

Любопитно е, че това, което днес наричаме "маркетинг" в модата, се революционизира и излиза на нов етап по-рано, отколкото революциите в самите модни тенденции. Уърт, който работи в традицията на S-силуета, все пак олекотява до известна степен тежкото дамско облекло – той трансформира обемите на кринолините в турнюри, "обира" ширината отстрани и я измества назад.

3. Обратът: Пол Поаре

През същото първо десетилетие на ХХ век, когато в модата властват S-формата на силуета, корсетът, пищно декорираните шапки и коси и многото фусти, парижкият дизайнер Пол Поаре извършва един радикален обрат спрямо нормата на Бел епок и на практика прекратява властта ù. Неслучайно той сам нарича себе си "крал на модата" и има репутацията на първи моден диктатор на ХХ век…

Мариела Гемишева, из "Време и стил. Контури на историята на модата през XX век". Откъсът от книгата е предоставен от издателство "Колибри".

"Време и стил. Контури на историята на модата през XX век" 

Както подсказва заглавието, "Време и стил. Контури на историята на модата през XX век" извежда в хронологическа последователност основни етапи и характеристики на модата като социокултурен феномен, отчитайки динамиката на нейното развитие през целия ХХ век.

"Модата е съвкупност от възприемани и споделяни ценности, в това число образци, символи, вярвания и предпочитания, които дават възможност на човек да изрази себе си най-вече чрез знаците на външния вид и облеклото; да общува с околните, влагайки конкретни значения в дрехите и допълненията; да се променя в съответствие или в разрез с индивидуалните и социалните норми, вкусове и схващания за красота, елегантност, модерност и различност; да проявява свобода, творчество, въображение и способност да отстоява личностната си култура, да се разделя с миналото и да предугажда бъдещето, адаптирайки се към новото и непознатото.", пише проф. Любомир Стойков в книгата си "Теоретични проблеми на модата". 

Според авторката в условията на глобализация модата става още по-гъвкава, универсална и манипулативна, кризите и циклите в нея все повече се ускоряват.

Мариела Гемишева

Мариела Гемишева е изтъкнат моден дизайнер и артист в областта на пърформанса, инсталацията и обекта, преподавател в дисциплина "Моден проект" в специалност Мода към Националната художествена академия. Провокацията е съществен елемент в нейните работи, а според американския куратор Роджър Коновър тя е "неподражаема в превръщането на ограниченията в предимства".

Носител е на множество престижни отличия, сред които три пъти наградата Златна игла на Българската академия за мода и Жена на годината на сп. Грация. Член е на Института за съвременно изкуство, както и на Съюза на българските художници.

Известна с многобройните си експериментални решения в областта на модата и арт пърформанса, Гемишева е работила в международни, групови и самостоятелни проекти с куратори като Яра Бубнова, Мария Василева, Харалд Зееман, Питър Вайбъл, Еда Чуфер, Хедвиг Заксенхубер, Набойша Вилич и др.

Нейни работи са притежание на музейни институции като Софийска градска художествена галерия, ESSL MUSEUM – Виена, Gass Art Gallery – Tорино, както и на много други частни и публични галерии и колекции.