Беше спомен, надежда, любов вероятно...

По Коледа

Някой все е на път, някой вечно пътува -
търси гари, таксита, хапва нещо на крак -
преобръща света, в кратка дрямка сънува,
после пак продължава с електрически влак.

За какво му е къща, за какво му е стряха -
мисли, пита човекът своя вътрешен глас.
Има свое небе, океани и вятър
и във всеки хотел влиза, като „у нас".

Но се случи така, че по Коледа, късно,
отмениха му полет, сякаш времето спря.
Без да иска, на глас, изруга нещо мръсно
и усети, че вътре ''чашата му преля" -

беше вик, беше вопъл, ехо дълго, тревога -
неочаквана, остра, задълба го, заби...
Бе тържествен Париж. Беше приказен Лондон,
но на път и самотен бе човекът,
уви...

В полусън и тъга, и в очакване тежко,
зад стъклата огромни - ни следа от живот.
Но в душата самотна трепна нещо човешко,
и звезда се взриви
сякаш
в тъмния свод.

Беше приказен миг, бе магия внезапна
и в окото на пътника трепна сълза.
Беше спомен, надежда, любов вероятно...и една къща с грейнала в нея елха.