Цочо Бояджиев - Апотеоз на меланхолията
Тази книга, лиричен самоотчет на един от най-значителните майстори зидари на днешната българска култура, свидетелства за мъчителното съзряване на съвременната душевност – сложна, нестройна, неуседнала, противоречива. Тя е същевременно и запис на съзряването на една модерна поезия през еманципацията и от традиционните мелодични симетрии на рими и метрика към вглъбената discordia concors на все по-органичния свободен стих с неговия стремеж към постоянно изплъзващата се вътрешна хармония. Преход от юношеската омая на сетивата към зрялата будност на духа, изправен с усвоения опит на цяла световна цивилизация пред неразрешимите загадки на времето, любовта и същността на нашето съществувание. - Александър Шурбанов
Изумителното творчество на Цочо Бояджиев не е разделено на отделни, самостоятелно обособени части, а е една преливаща в значенията си творческа стихия. Поезията представлява цялото, както и философията му, както и преводите и фотографиите му. Но кое е цялото? Какво е то, толкова многопластово, толкова жизнено и неизбродимо? Как да разберем защо то изобщо се случва, как се получава пред очите ни. Трябва най-накрая да се опитаме да схванем, че това цяло, пред което сме изправени, а по-точно, което е изправено пред нас, е ренесансовият творец. Разбуненият дух, пред който няма ни пространствени, ни времеви граници, за да преосъществи енергията, която сам произвежда. Цочо Бояджиев възражда за нас Природата, в която Човекът се появява отново, възправяйки се, отново изпълнен с удивление и светлина, в една постоянно повтаряща се и винаги нова духовна ситуация. С неговите думи от първата му поетична книга „Пясъчен хълм“: „И все по-ясен и неуязвим е моят свят.“ - Илко Димитров
За авторът
Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика в България. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена).
Автор е на редица студии и монографии, учебни помагала, съставил е няколко антологии и сборници с философски текстове. Учредител е на Института за изучаване на средновековна философия. Превежда от латински, старогръцки и немски.
Роден е в Троян през 1951 година. Носител е на националната награда "Христо Г. Данов", голямата награда на портал "Култура", наградата "Златната метафора", Големия кръст на Суверенния Малтийски орден. Свои фотографии е показвал в самостоятелни и групови фотографски изложби, както и в издадените съвместно с Николай Трейман фотоалбуми "Пътят на човека" и "Денят на човека".
Откъс
Утре ще бъде късно.
Ронят се, ронят се хълмове –
остри трохи в гърлото
на реки луди и къси.
Топлите стрехи на къщите
бавно в градините лягат.
Днес още бродим в лятото.
Утре ще бъде късно.
Утре ще бъде късно
за подвиг, любов и поезия.
Ще се стопи хълмът и лятото
в дворовете ще залезе.
Ще свети прощално сеното
в последните селски каруци.
Ще плува студена луна
над самотните кучета.
Толкова малко остана от лятото,
че го сравнявам с нокътя.
Страшно ми става.
Като тополови сенки
се удължават нощите.
И тази тъничка нишка
утре ще се прекъсне.
Последният ден за истината.
Утре ще бъде късно.
Апотеоз на меланхолията
Див мед
Каква внезапна есен в мене странства!
И спирам суеверно сред леса.
Във чудеса не вярвах уж, а странно –
повярвах изведнъж във чудеса.
И мисълта ми, паяжинна нишка,
в извити клони тайнствено снове.
Див мед ли вкусих?
Изгрев ли измислих?
И ме люлеят птичи гласове.